Швейцарският Хелоуин


Преди двеста години, когато повечето хора са били фермери, ноември е бил отпускарски период. Денят се е свил и е студено, но реколтата е прибрана, овцете са в кошарата – свършената работа трябва да се отпразнува.Аз празнувам абсолютно всичко на което ме поканят, но едва напоследък си дадох сметка колко е универсална човешката нужда от веселие през есента и колко са сходни обичаите ни. Миналата седмица бяхме на Хелоуин в моя офис с децата. Някога във Варна с дядо ми Борислав правехме динени фенери през есента. Предната година по това време с индийските колеги в Калифорния празнувахме Diwali, празника на светлината.
Тази седмица в предучилищната имахме шествие с фенери – laternenumzug – за първи път в моя и Максовия живот, тъй като миналата година събитието се отложи поради лошото време. Децата правят хартиени фенери и заедно с родителите се събират надвечер в предучилищната, обикалят квартала и пеейки песни.
Шефът ми, който не е швейцарец и има три деца каза, че много пъти е ходил, много е приятно, чао и enjoy!
Бенедикт, който е немец и още няма деца, неочаквано се умили. Това е празника на свети Мартин, обясни той. Свети Мартин дал половината от войнишкия си шинел на един премръзнал бедняк, а по късно станал свещеник за

да помага на бедните. Бенедикт не можа да се сети какво общо имат фенерите със светеца, но каза, че шествието му навява прекрасни спомени и въобще много е приятно, чао и enoy!

Дворът на предучилищната беше осветен само от трийсетина свещници, направени от децата (буркани завити в оцветен bubble wrap; в швейцарската предучилищна съм виждала изумителни неща направени от подръчни материали). Някои родители бяха довели и по-малките си деца, тук-там бебета врещаха в количките си. Никой не се възмущаваше.
Макси и съучениците му се строиха в две редици, учителката даде тон, и запяха песните за фенерите, в които нямаше нищо религиозно. Християни, не-християни, атеисти и агностици се чувствахме еднакво обединени около човешката нужда от светлина в тунела на четвъртото тримесечие.

Вървях с едно на ум – бяхме дали лесно запалими материали на група четири – пет годишни деца, а учителката не носеше пожарогасител на гърба си. Съседката Естер озадачено ми отговори, че през живота си не е чувала за инциденти по време на шествието: „Най-много да им угаснат фенерите и да тичаш с кибрита. Плюс това съотношението деца-възрастни тази вечер създава идеални условия да поносят отговорност.“
Макс беше заръчал на мен и на баща си да носим по ред

стария му фенер, направен от картони за яйца, и да не се спорим кой го е носил по-дълго. Макс имаше нов модел, от хартия и есенни листа събрани лично от гората. Софи също си беше направила фенер-кон в детската градина, и за щастие се съгласи да заменим свещта с моя телефон (докато я гледаха как бравурно го размахва неколцина родители вдигнаха одобрително палци на гениалната ми идея).

Направихме доста дълга обиколка из тъмните улици на квартала, но децата не се измориха тъй като вече бяха отрепетирали маршрута на дневна светлина. В двора на предучилищната ни чакаха термоси с чай, панери с домашен хляб и соленки, приготвени от родители – доброволци. Наистина беше много приятно – не че се завързваха кой знае какви контакти, но подобни събития ми помагат да опозная физиономиите в квартала и се чувствам интегрирана.

Автентичността на шествието ме зареди с позитивно настроение като истински празник – за вътрешно просветление, без трапези и без дъндания.