Швейцарският първокласник

img_1241.jpgПървият учебен ден на първокласниците в Швейцария се оказа кротко събитие за разлика от фанфарната тържественост с която бях свикнала в България. Въпреки че не съм фен на шумните фиести данданията на петнайсти петнадесети септември е за мен едно от хубавите неща в живота, comme il faut, като Дунавското хоро на Нова година, без да съм фен на фолклора и мириса на печена скара, въпреки че не ям месо. Тишината на събитието ме озадачи, но в края на деня Макс беше искрено доволен от първия си учебен ден така както бях доволна и аз от моя преди 33 години в България. Въпреки географската и времевата си отдалеченост общото между двата празника беше адекватността им за времето и за мястото в което се случваха.

Швейцарската учебна година не е фиксирана към конкретна дата и винаги започва в първия работен ден на дадена седмица. Според писмените инструкции, които бяхме получили преди ваканцията, трябваше да се явим в осем сутринта заедно с децата, с ученическите им чанти и без по-малките им братя и сестри. Оставихме София при съседите, лиснах пред озадачените им погледи една вода на входа за късмет и тръгнахме.

Из съседните преки наизлизаха безшумни групи от широко усмихнати възрастни, повели деца с чанти. Швейцарците нямат обичай да носят цветя на първия учебен ден, така че ние пак бяхме единствените с букет.

(Няколо часа по-късно София връчи идентични китки на учителката си в предучилищната, която до скоро обучаваше брат и и жената реагира с: „О, ето я отново хубавата българска традиция!“)

Официални тоалети също нямаше. Швейцарците рядко се издокарват освен ако не за собствената им сватба – нямаше момиченца с кордели, нито момченца с ризки, нито майки с професионално издухани фризури.
Децата влизаха директно в сградата без да се строяват в двора. Макс много се зарадва като откри закачалката с името си, остави чантата в шкафчето, обу си и пантофите – в училище се ходи по пантофи точно както в детската градина и предучилищната. Учителка също беше с пантофи. Над мивката в ъгъла имаше рафт с разноцветни чаши също с имената на децата.
Моят първи учебен ден някога беше влизане в официална, строга институция с ред и правила; училището на Макс беше място където си очакван, където трябва да ти е удобно и интересно.

Това което видях през следващия час, седмица и последвалата родителска среща наистина ми хареса. Въпреки, че швейцарската образователна система е сходна в цялата страна, конституцията делегира отговорността предимно на отделните кантони, така че не се учудвайте ако впечатления от друга част на страната не съвпадат с моите.

На всеки чин имаше картонена кутия с моливи, острилка и гума – подарък от училището и хартиена табела с името на всяко дете, както в Обединените нации. Разпределението кой къде да седне въобще не беше случайно, нашият човек който си пада малко блейка, беше настанен на първия ред, по средата между две момиченца.

Но децата подминаха чиновете и седнаха в кръг от възглавници на пода пред дъската. Класът е смесен – първокласници и второкласници са заедно. Говорейки съвсем тихо Учителката каза колко се радва да ги види отново, и че им предстоят супер интересни преживявания през следващите месеци. След като изпяха традиционната песен за начало на деня, позната им от предучилищната (повтарят „добро утро“ на немски, английски, испански, италиански и френски без опасения за националната си идентичност), Учителката представи добре позната ни buddy system.

На всеки първокласник е назначено другарче от второкласниците, което да отговаря на всички организационни въпроси от сорта на като къде е тоалетната. Другарчетата бяха представени едно на друго като си стиснаха ръцете и повториха имената си. След това изиграха няколко игри с цел да запомнят имената си – когато са седнали в кръг веднага си проличава, че вниманието на хората между шест и осем години е на вълни от две минути концентрация и две-три минути зяпане наоколо.

Звънецът бие за началото на занятията, за голямото междучасие и за края на деня. В останалото време Учителката дава няколко паузи от по пет минути, като навива малък будилник и го дава на доброволец от децата. Щом часовникът затрещи, детето кресва с всичка сила „Класът на г-жа Щукер! Обратно в час!“. Дворът е малък и така беснеещите деца от един клас се разминават с другия клас, който тъкмо излиза навън.

Дневната програма изглежда много общо – вместо името на предмета пише само „урок“. По време на уроците учат четене и смятане по нещо като работни тетрадки, които са пълни с практически задачи. Вместо музика имат „хор“; събират в обща зала всички калпаци от няколко класа и пеят дружно. След първия такъв час Макс се качи на един стол вкъщи и изпълни песен от шест (!) куплета – леко фалшиво, но с невиждан до момента ентусиазъм.
Имат и нещо което наричат „ръчен труд“, но с артистична насоченост, като рисуване, майсторят разни неща с ръце, защото според швейцарците това е важна стъпка в образователния процес.

Оценките през първите три години са про форма и Учителката не ги коментира. По собствените и думи дете което се е старало много за да получи четворка заслужава точно толкова „браво!“ колкото и дете с шестица.

Домашните трябва да отнемат средно по петнайсет минути на ден. Пак според Учителката някои деца се концентрират и ги пишат за пет минути, други имат нужда първо да блеят и им отнема половин час. Можем да преглеждаме написаните домашни, но не и да ги коригираме, защото иначе Учителката ще загуби индикатор накъде върви обучението. И – дръжте се здраво – в петък домашни не се дават. Традиция било. Уикендът бил за почивка.

В нашия кантон четенето се учи по нова система, която не е възприета в цялата страна известна като „Личицата“. Вместо букви, децата получават лист с физиономии, характерни при произнасянето на всяка буква. След като минат през всяко личице те ще научат и буквите и май някъде до към Коледа ще могат да четат без да сричат. Системата е супер странна и нова, но по мнението на позната пенсионирана учителка човек не би трябвало да я критикува ако не е запознат с цялостната и философия (тя самата не беше запозната).

До колкото ми стана ясно системата е разработена от швейцарски учители в друг кантон и се базира на факта, че за децата имитацията е нещо лесно и естествено. Възрастните не могат да възпроизведат звук по рисунка на лице, защото са забравили как, но децата напредват много бързо и едновремено се научават да артикулират правилно.

Веднъж месечно ходят в гората – по програма сега учат за есента, цветовете и плодовете и. В класната стая имаше и голямо табло със сортовете швейцарски ябълки, които ми изглеждаха абсолютно идентични, но Макс вече ги разпознава.

Децата ходят на училище от осем до три и половина, с пауза за обяд, в два дни от седмицата, в останалите три са само от осем до дванайсет. Това което ми харесва най-много е, че Макс ходи на училище с желание.

И съм искрено благодарна, защото честно казано не знам как бих го принудила да ходи там ако беше на обратното мнение.
PS: Поради възникналия интерес пускам снимка на системата с личицата: