Швейцарският пациент

Според Марсел цялата история с вируса на Макс е започнала още от сряда, но ние не сме и обърнали достатъчно внимание. Дори и да е било така, аз не виждам какво бихме направили по-различно.

В следобеда на въпросната сряда, учителките от детската градина споделиха, че Макси е бил раздразнителен и навъсен, поведение, абсолютно нетипично за него. Дори не проявил интерес към кашона с Лего, в който иначе може да се рови с часове.

Аз не забелязах нищо особено, просто беше уморен и набързо го сложихме да спи.
На сутринта се събуди кисел, което достна ни озадачи – дори и след най-тежките безсънни нощи той става в шест, свеж като кукуряк и очарован да ни види. По пътя към градината обаче се развесели, разбърбори се и веднага запълзя към играчките без дори да се обърне да помаха за довиждане.

Изпълнена със съмнения, аз си претупах работата и отидох да го взема още в ранния следобед. И какво да видя – нямаше го слънчевото дете от същата сутрин. Макси, мъничък и уплашен, се беше свил в ръцете на Габриела и дишаше тежко, все едно беше тичал с километри. На всичкото отгоре му бяха сложили компрес от топъл картоф под фланелката, който му придаваше вид на деформирано джудже (в градината знаят над 99 мурафета за хомеопатично лечение и не се колебаят да ги прилагат).

Звъннах на Марсел и настоях да се видим с Хер Доктор моментално, въпреки, че имахме час за контролен преглед на следващия ден. Хер Доктор го прегледа, преслуша, инхалира го с Вентолин, провери пак пулса му и заключи – бронхит! Явно се влияел добре от Вентолина, който е много слабо лекарство, но въпреки това настоя да му даде лъжичка кортизон за да спре евентуално обостряне. Веднага възразих на котризона, но според Хер Доктор било наложително и еднократно, иначе Макси можел да стигне до хоспитализация в следващите 12 часа.

(Сега като се замисля, швейцарските доктори много рядко изписват лекарства. За всичките настинки до сега, включително и в болницата закоето ще разкажа по-долу, са ни давали само парацетамол за треска, въпросния кортизон и Вентолина. Хремата лекуват със солена вода, кашлицата с евкалиптов крем, а екземата с омазняващ крем – всичко без рецепта от местната дрогерия.)

Прибрахме си момчето вкъщи, спахме много добре, на другия ден той се оживи и на конторлния преглед следобед беше в топ форма. Хер Доктор искрено се зарадва, че лечението е успешно. Принципно тази ни контрола беше извънредна, защото Хер Доктор държи под око най-кльощавите си пациенти. Трябваше да даде на Макси няколко упражнения за да провери дали се развива нормално и да е сигурен, че малкото му килограми не са индикатор за нещо нередно.

До упражненията не се стигна – Макси му издърпа слушалката от ръцете, тегли му една реч на висок глас и докато се борехме да го облечем на масата той все пак успя да се измъкне, да се изправи на два крака и доволно да се подруска опрян на стената. Хер Доктор не се нуждаеше от повече доказателства, че Макс Брунер е съвсем в час за деветте си месеца.

На другия ден, събота, по време на разходката ни из близките баири, Макси повърна като фонтан. И пак, и пак – в колата на връщане. Отдадох го на многото завои, защото в къщи сякаш му мина. Същата вечер на гости ни беше и Сара (майка и и баща и отидоха на вечеря) и той с откровен присмех я наблюдаваше как плаче докато я подготвяхме за сън. И двете бебета заспаха навреме, но след като Кати и Беат си прибраха Сара в 23 ч. се отприщи ада поднебесен!

Десет часа подред Макси плака и повръща като гейзер. Някъде към три през нощта се сетих за лекарството на майка ми против обезводняване – лъжица преварена подсладена вода на всеки петнайсет минути. Това само го ядоса, защото очевидно беше жаден и гладен и му се спеше и сигурно си мислеше, че само го дразня на равни интервали от време.

(в последствие се оказа, че лекарството на майка е правилния подход, но не на всеки петнайсет, а на всеки пет минути).

В неделя сутринта се обадихме на националния спешен номер за детски лекари от където, според пощенския ни код и описания на ситуацията, ни препратиха на дежурен педиатър в съседния град. В гъсто населената Швейцария „съседният град“ означава десет минути път с кола, като от Техническия до летището ако си служим с аршина на Варна.

Звъннахме на лекаря и скоро бяхме в кабинета му.
(завидях на рецепционистката – беше свежа и усмихната като човек който е спал цяла нощ и е закусил кафе с кифла).
Доктор Лютебахер предположи стомашен вирус, наред с отшумяващия бронхит, и обезводняване. Изписа ни, де факто, лимонада – прахчета електролитен разтвор от захар, сол и малко киселина, с интензивен ягодов аромат, и поиска да му звъннем следобед за да ни даде настъвления.

В къщи Макси спа съвсем малко, пи с настървение от подсладената вода, но дори и най-малките количества отпушваха ново повръщане. Няколко часа по-късно и тримата миришехме на ягодов шейк. От горе на всичко започна и разстройство. Доктор Лютебахер ни препрати към детската болница в Бийл, на половин час от къщи.

На рецепцията в Спешното отделение знаеха за нас, защото имаха вече пред себе си писмения отчет на Лютебахер – оптимизацията на административните процеси в Швейцария винаги ми взема акъла и обяснява защо никога не ни се налага да чакаме за помощ повече от две минути.

Прегледаха Макси много търпеливо, взеха му кръв, един мръсен памперс, секрет от нослето, премериха пулса и дишането му. Въпреки, че резултатите от изследванията не бяха „трагични“ (по думите на артистичния гей доктор със завити носове на обувките), Макси трабваше да остане в болницата през нощта за наблюдение.

След това сестрата напъха дълбоко в носа му сонда – гумена тръбичка с дебелина на спагети номер пет, през която щяха да му наливат вода директно в стомаха ако откажеше да поема течности през биберона. Залепиха я за бузката му с лейкопласт във формата на сърце.

В детската болница имаше няколко стриктни правила – с детето се допуска за престой само един придружител, на когото се предоставя походно легло; пациентите нямат право да напускат стаите си; мобилните телефони нямат обхват, но във всяка стая има стационарен с предплатена карта, която се купува от автомата в ъгъла на коридора. Марсел много се ядоса, че трябва да ни остави и попита дали не може да остане при положение, че имаме частна застраховка. Не можело, обясниха сестрите – частната застраховка на родителите важи за самите тях; децата имат само един вид здравно осигуряване, стандартен, 80 франка на месец, и се третират абсолютно еднакво.

Настаниха ни в стая за две деца с баня, на съседното легло лежеше изнемощял пациент със същия вирус. Донесоха ни памперси и няколко служебни пижами защото нашите вече бяха компроментирани от разстройството. Нямаше кърпички за дупе, а пластмасово легенче за вода и пакет лигнин, което, макар и неудобно, се оказа единствения лек за разранената кожа.

Макси отказа да спи на високото болнично легло и се сви на кравайче върху корема ми на ниското походно. Докато галех изпъкналия му гръбнак в тъмното си мислех, че може да мине за котка – толкова малък ми се стори.

Нощта мина спокойно, без повръщане, и момчето изпи почти литър от ягодовата лимонада на доктор Лютебахер. На всеки два часа идваше сестра за да провери резултатите от апарата, закачен на крачето му и да ме пита как съм.

На сутринта ми донесаха закуска и кафе, Марсел също пристигна с чисти дрехи за мен, а Максели изглеждаше спокоен, макар и унил. С кафето дойде и болничната педагожка, която ни предложи панер с играчки и да ни напомни че винаги можем да я извикаме ако имаме нужда да го оставим за малко и да си вземем въздух. Сестрата искаше да свали и сондата, която не се наложи да ползваме, но Макси си я свали сам с бърз и рязък жест. Отпечатъка от сърцевидния лейкопласт му придаваше вид на тъжен клоун.

На визитацията ми обясниха, че Макси е хванал ротавирус, свиреп стомашен грип, който минава за около 5 дни и не се нуждае от лекарства. Важното е да му даваме много течности, мляко и вода, да не го насилваме с храна и да не се паникьосваме ако продължи да повръща по малко. Попитаха ме дали искам да си тръгваме, защото резултатите от последните 12 часа били стабилни.

Поколебах се за малко – от една страна исках да сме на наша си територия, с масата за повиване и собствената ни баня; от друга страна чувах как ни носят обяд, топла храна без въобще да очакват от мен да готвя или да събирам чиниите. В крайна сметка реших да си тръгнем. Не исках да се оставяме на други болнични вируси.

(Благодарение на правилата на болницата в отделението имаше минимум родители, нямаше звънящи мобилни телефони и никой не се шлаеше из коридорите. Персоналът имаше условия да си свърши работата ефективно и да отпрати пациентите оздравяващи възможно най-скоро.)

Към два следобед ни изписаха с писмо за Хер Доктор (вече му го били пратили по пощата, но за всеки случай давали и копие на родителите), обясниха ни латинските текстове от изследванията и ни дадоха шест готови шишета с мляко против разстройство: „В къщи и без това ви чака много работа, госпожо Брунер.“