Швейцарският пациент
Според Марсел цялата история с вируса на Макс е започнала още от сряда, но ние не сме и обърнали достатъчно внимание. Дори и да е било така, аз не виждам какво бихме направили по-различно.
В следобеда на въпросната сряда, учителките от детската градина споделиха, че Макси е бил раздразнителен и навъсен, поведение, абсолютно нетипично за него. Дори не проявил интерес към кашона с Лего, в който иначе може да се рови с часове.
Аз не забелязах нищо особено, просто беше уморен и набързо го сложихме да спи.
На сутринта се събуди кисел, което достна ни озадачи – дори и след най-тежките безсънни нощи той става в шест, свеж като кукуряк и очарован да ни види. По пътя към градината обаче се развесели, разбърбори се и веднага запълзя към играчките без дори да се обърне да помаха за довиждане.
Изпълнена със съмнения, аз си претупах работата и отидох да го взема още в ранния следобед. И какво да видя – нямаше го слънчевото дете от същата сутрин. Макси, мъничък и уплашен, се беше свил в ръцете на Габриела и дишаше тежко, все едно беше тичал с километри. На всичкото отгоре му бяха сложили компрес от топъл картоф под фланелката, който му придаваше вид на деформирано джудже (в градината знаят над 99 мурафета за хомеопатично лечение и не се колебаят да ги прилагат).
Звъннах на Марсел и настоях да се видим с Хер Доктор моментално, въпреки, че имахме час за контролен преглед на следващия ден. Хер Доктор го прегледа, преслуша, инхалира го с Вентолин, провери пак пулса му и заключи – бронхит! Явно се влияел добре от Вентолина, който е много слабо лекарство, но въпреки това настоя да му даде лъжичка кортизон за да спре евентуално обостряне. Веднага възразих на котризона, но според Хер Доктор било наложително и еднократно, иначе Макси можел да стигне до хоспитализация в следващите 12 часа.
(Сега като се замисля, швейцарските доктори много рядко изписват лекарства. За всичките настинки до сега, включително и в болницата закоето ще разкажа по-долу, са ни давали само парацетамол за треска, въпросния кортизон и Вентолина. Хремата лекуват със солена вода, кашлицата с евкалиптов крем, а екземата с омазняващ крем – всичко без рецепта от местната дрогерия.)
Прибрахме си момчето вкъщи, спахме много добре, на другия ден той се оживи и на конторлния преглед следобед беше в топ форма. Хер Доктор искрено се зарадва, че лечението е успешно. Принципно тази ни контрола беше извънредна, защото Хер Доктор държи под око най-кльощавите си пациенти. Трябваше да даде на Макси няколко упражнения за да провери дали се развива нормално и да е сигурен, че малкото му килограми не са индикатор за нещо нередно.
До упражненията не се стигна – Макси му издърпа слушалката от ръцете, тегли му една реч на висок глас и докато се борехме да го облечем на масата той все пак успя да се измъкне, да се изправи на два крака и доволно да се подруска опрян на стената. Хер Доктор не се нуждаеше от повече доказателства, че Макс Брунер е съвсем в час за деветте си месеца.
На другия ден, събота, по време на разходката ни из близките баири, Макси повърна като фонтан. И пак, и пак – в колата на връщане. Отдадох го на многото завои, защото в къщи сякаш му мина. Същата вечер на гости ни беше и Сара (майка и и баща и отидоха на вечеря) и той с откровен присмех я наблюдаваше как плаче докато я подготвяхме за сън. И двете бебета заспаха навреме, но след като Кати и Беат си прибраха Сара в 23 ч. се отприщи ада поднебесен!
Десет часа подред Макси плака и повръща като гейзер. Някъде към три през нощта се сетих за лекарството на майка ми против обезводняване – лъжица преварена подсладена вода на всеки петнайсет минути. Това само го ядоса, защото очевидно беше жаден и гладен и му се спеше и сигурно си мислеше, че само го дразня на равни интервали от време.
(в последствие се оказа, че лекарството на майка е правилния подход, но не на всеки петнайсет, а на всеки пет минути).
В неделя сутринта се обадихме на националния спешен номер за детски лекари от където, според пощенския ни код и описания на ситуацията, ни препратиха на дежурен педиатър в съседния град. В гъсто населената Швейцария „съседният град“ означава десет минути път с кола, като от Техническия до летището ако си служим с аршина на Варна.
Звъннахме на лекаря и скоро бяхме в кабинета му.
(завидях на рецепционистката – беше свежа и усмихната като човек който е спал цяла нощ и е закусил кафе с кифла).
Доктор Лютебахер предположи стомашен вирус, наред с отшумяващия бронхит, и обезводняване. Изписа ни, де факто, лимонада – прахчета електролитен разтвор от захар, сол и малко киселина, с интензивен ягодов аромат, и поиска да му звъннем следобед за да ни даде настъвления.
В къщи Макси спа съвсем малко, пи с настървение от подсладената вода, но дори и най-малките количества отпушваха ново повръщане. Няколко часа по-късно и тримата миришехме на ягодов шейк. От горе на всичко започна и разстройство. Доктор Лютебахер ни препрати към детската болница в Бийл, на половин час от къщи.
На рецепцията в Спешното отделение знаеха за нас, защото имаха вече пред себе си писмения отчет на Лютебахер – оптимизацията на административните процеси в Швейцария винаги ми взема акъла и обяснява защо никога не ни се налага да чакаме за помощ повече от две минути.
Прегледаха Макси много търпеливо, взеха му кръв, един мръсен памперс, секрет от нослето, премериха пулса и дишането му. Въпреки, че резултатите от изследванията не бяха „трагични“ (по думите на артистичния гей доктор със завити носове на обувките), Макси трабваше да остане в болницата през нощта за наблюдение.
След това сестрата напъха дълбоко в носа му сонда – гумена тръбичка с дебелина на спагети номер пет, през която щяха да му наливат вода директно в стомаха ако откажеше да поема течности през биберона. Залепиха я за бузката му с лейкопласт във формата на сърце.
В детската болница имаше няколко стриктни правила – с детето се допуска за престой само един придружител, на когото се предоставя походно легло; пациентите нямат право да напускат стаите си; мобилните телефони нямат обхват, но във всяка стая има стационарен с предплатена карта, която се купува от автомата в ъгъла на коридора. Марсел много се ядоса, че трябва да ни остави и попита дали не може да остане при положение, че имаме частна застраховка. Не можело, обясниха сестрите – частната застраховка на родителите важи за самите тях; децата имат само един вид здравно осигуряване, стандартен, 80 франка на месец, и се третират абсолютно еднакво.
Настаниха ни в стая за две деца с баня, на съседното легло лежеше изнемощял пациент със същия вирус. Донесоха ни памперси и няколко служебни пижами защото нашите вече бяха компроментирани от разстройството. Нямаше кърпички за дупе, а пластмасово легенче за вода и пакет лигнин, което, макар и неудобно, се оказа единствения лек за разранената кожа.
Макси отказа да спи на високото болнично легло и се сви на кравайче върху корема ми на ниското походно. Докато галех изпъкналия му гръбнак в тъмното си мислех, че може да мине за котка – толкова малък ми се стори.
Нощта мина спокойно, без повръщане, и момчето изпи почти литър от ягодовата лимонада на доктор Лютебахер. На всеки два часа идваше сестра за да провери резултатите от апарата, закачен на крачето му и да ме пита как съм.
На сутринта ми донесаха закуска и кафе, Марсел също пристигна с чисти дрехи за мен, а Максели изглеждаше спокоен, макар и унил. С кафето дойде и болничната педагожка, която ни предложи панер с играчки и да ни напомни че винаги можем да я извикаме ако имаме нужда да го оставим за малко и да си вземем въздух. Сестрата искаше да свали и сондата, която не се наложи да ползваме, но Макси си я свали сам с бърз и рязък жест. Отпечатъка от сърцевидния лейкопласт му придаваше вид на тъжен клоун.
На визитацията ми обясниха, че Макси е хванал ротавирус, свиреп стомашен грип, който минава за около 5 дни и не се нуждае от лекарства. Важното е да му даваме много течности, мляко и вода, да не го насилваме с храна и да не се паникьосваме ако продължи да повръща по малко. Попитаха ме дали искам да си тръгваме, защото резултатите от последните 12 часа били стабилни.
Поколебах се за малко – от една страна исках да сме на наша си територия, с масата за повиване и собствената ни баня; от друга страна чувах как ни носят обяд, топла храна без въобще да очакват от мен да готвя или да събирам чиниите. В крайна сметка реших да си тръгнем. Не исках да се оставяме на други болнични вируси.
(Благодарение на правилата на болницата в отделението имаше минимум родители, нямаше звънящи мобилни телефони и никой не се шлаеше из коридорите. Персоналът имаше условия да си свърши работата ефективно и да отпрати пациентите оздравяващи възможно най-скоро.)
Към два следобед ни изписаха с писмо за Хер Доктор (вече му го били пратили по пощата, но за всеки случай давали и копие на родителите), обясниха ни латинските текстове от изследванията и ни дадоха шест готови шишета с мляко против разстройство: „В къщи и без това ви чака много работа, госпожо Брунер.“
May we request an English version of this story?
Йо, голям кошмар сте изживели, за съжеление така растат децата!
Хайде вече да сте здрави и спокойни!!!
Ооо, Йо, много мъчно ми стана за Макси. Преживяли сте големи притеснения. Нищо не ви подминава. Нека оттук нататък расте здравичък. Целувки, милички!