Швейцарският второкласник

През втората учебна година започнах да разбирам как функционира швейцарското училище на практика. Макс не е от децата които разказват в детайли какво им се е случило през деня, а единствените учебни помагала – двете работни тетрадки по немски и по математика – остават в класната стая през уикенда, така че на моменти губех представа какво точно учат в момента. Знаех само, че там му харесва.

Швейцария има национални цели за средното образование, но прилагането им е различно във всеки кантон, град и училище, така че човек няма как лесно да се осведоми „какво учат в еди кой си клас“. Швейцарците са свикнали с модела както и с постоянните промени в системата, но за чужденците безтегловността от тази автономност понякога е източник на безкрайни оплаквания, за някои от които ги разбирам.

Освен това отделните учители се радват на феноменална свобода да организират учебния процес по собствена преценка. При миналогодишната учителка на Макси (която напусна за да отиде на допълнителна квалификация) имаше час по довършване – всеки петък децата дописваха домашните, които са останали недовършени през седмицата. При новата такъв час няма. Миналогодишната учителка често даваше изненадващи контролни. Новата не ги смята за достатъчно полезни, защото стреса възпрепядства децата да покажат най-доброто от себе си. Миналата година чиновете бяха в редици, сега децата са разпределени на групи по шест. В съседния клас учителката настоява децата да идват на контролните с дъвка – според нея дъвкането им помага да се концентрират, а и е за предпочитане отколкото да гризат молива или ръцете си. Учителките не коментират и не критикуват подходите на колегите си, те просто усвояват и прилагат тези, които им вършат работа. И тази свобода дава огромно поле за експерименти. Оказа се, че системата с личицата, по която Макс се научи чете и която толкова ме впечатли миналата година, се прилага с успех от 1976.

Както и миналата година обаче всички деца пишат с молив или изтриваем химикал, което ги учи, че грешките не за заклеймяване, а за поправяне. Единственото изключение са часовете по пеене, защото, както обяснила учителката, в музиката грешките не се поправят с гума (тук се смях дълго и от сърце, докато Макс ме зяпаше в недоумение).

Оценки се пишат от първи клас, като учителката въздъхна и призна, че по въпроса едва ли някога ще има професионален консенсус. Просто понякога групата за оценките надделява над групата против. На децата обясняват, че се състезават със самите себе си, оценките не се обявяват публично и ги окуражават да не споделят резултатите си от контролните със съучениците.

Оценките бяха обяснени със следния пример –

Изкачваме се по планина; подножието на планината означава единица, най-ниската оценка, която означава че ни чака дълъг поход нагоре; тройката означава, че сме току под облаците, а четворката, че мъглата започва да се разсейва. Петицата означава че сме излезли на слънце – облаците са под нас и виждаме върха, a шестицата е върха – стигнали сме най-високата точка и виждаме околните върхове, които искаме да покорим.

Швейцарците водят децата си из планините още от бебета, така че за децата сравнението е абсолютно смилаемо.

Четенето беше една от най-интересните ми теми. Децата научиха цялата азбука за около четири месеца, но започнаха да четат съвсем бавно. Задължителен списък с книги през ваканцията няма, но веднъж седмично продължават да ходят в библиотеката и да заемат каквото си искат. Макси донесе книги, които не само бяха написани с едър шрифт, но и много думи бяха заменени с картинки („първо ниво“ – обясни той). На второ ниво картинките изчезнаха, но изреченията останаха кратки. Прогресът беше изключително бавен и изнервящ за мен, но същевременно ми напомни знаменитата реч на баща ми (университетски преподавател) позната като „главата на детето не е кофа, която да пълниш с фуния“. Учат ги да четат за удоволствие, според собствените им интереси и със собственото им темпо.

Понякога това не стига, естествено. В началото на втори клас Макс донесе черно бяла картинка на гъсеница с тяло от десет кръгчета. Според инструкциите учителката го предизвикваше да чете по десет минути на глас на някой възрастен и след всяка сесия да оцветява по едно кръгче от тялото на гъсеницата, а възрастния да се подписва. Щом и десетото кръгче е оцветено ще получиш награда, пишеше учителката. Упражнението не беше задължително, но любопитството на Макс надделя над мързела и той успя да оцвети картинката. Наградата беше химикалка с вградено фенерче. Сега работим по втората гъсеница.

Покрай гъсеницата забелязах, че наказания в училището няма, но има широка гама от поощрения. Децата започват всяка седмица със „зелен статус“, но на всяка втора забележка от учителката го губят. Тези които са запазили зеления статус до края на седмицата получават пет минути допълнителна пауза, която могат да ползват в петък. Не мога да си обясня защо, но допълнителната пауза е голяма работа и те всячески се стараят да си я заслужат.

Освен немски, математика, физическо, музика, труд и творчество и факултативата „Религия“ имат само още един предмет, който се казва просто „Тема“. Темата от август до сега беше за морското дъно, но всъщност служи за повод да научат децата да мислят логично, да класифицират информация и да бъдат критични. Тетрадката по темата се състоеше от индивидуално ксерографирани листи събрани в общо тяло и раздадени от учителката. Информацията беше смешно малко в сравнение с това, което съм учила във втори клас, но дискусиите бяха повече от колкото съм видяла през целия си начален курс – октоподите не са калмари, делфините не са риби, китовете убийци не са убийци, бебетата на морските кончета се износват от бащата. Правиха и миди и от картонени чинии. Поантата на темата беше истинска морска биоложка, която гостува в час, разказа им за работата си в Австралия (плюс снимки!) и отговори на всички въпроси. След това имаше и контролно за което Макс забрави да ни осведоми. Намерих го случайно в чантата му, оценено на пет и половина, и той равнодушно сви рамене. Оценките не са важни за него, а октоподите и морската биоложка.

Ако човек идва от друга образователна система многозначността в швейцарското училище може да го побърка. Запаметяването е съвсем малка част от обучението, „Тема“-та не цели да се изчерпа от край до край и да се премине към нова. Няма един учебник, по който да следиш прогреса през годината. Училището се отнася към децата с огромен респект, приспособява се максимално към отделните личости, без да компроментира високите изисквания към тях, учи ги да мислят, а не просто да четат и да смятат. И въпреки, че осъзнавам всичко това ежедневието ни не винаги е лесно, особено когато нещо не върви. Интелектуално ми е ясно, че детето е на добро място, че това е правилния подход, но е факт, че аз самата съм излязла от друго, консервативно начално училище и когато ударим на камък инстинктивната ми реакция е също така консервативна – да наложа още домашни например, докато учителката смята, че ефекта от подобна стъпка ще е обратен.

Ако човек не си изгради доверие с учителите на детето може да намрази системата завинаги. Но преместването в друго училище е специален въпрос. 95% от децата в Швейцария ходят в нормално безплатно държавно училище, където са разпределени на квартален принцип. За да преместиш детето си в друго държавно училище трябва да се преместиш в съответния друг квартал. Или да го пратиш в частно училище, което винаги е платено.

Частното училище не носи престиж, то е по-скоро за деца, които наистина не пасват в общата система и се нуждаят от специална среда като „Рудолф Щайнер“.

Попитах учителката на Макс какво е за нея провал.

Това е дете, което е намразило училището и не иска да ходи вече там, отговори тя без да се замисля. Верно е, че малко деца ще тръгнат да решават задачи доброволно, но също е верно, че децата са естествено любопитни и с това трябва да се работи. Ако едно дете загуби интерес към ученето почти нищо не може да се направи, обясни тя. Но тогава вината е изцяло на възрастните около него – учители, родители.