Швейцарската учебна година започна присъствено

Швейцарската учебна година започна както обикновено в началото на август, присъствено – факт, който не предизвика особен уплах сред хората около мен. Всъщност децата се върнаха в училище още на 14 май, след повече от месец на домашно обучение, което ще запомня с обич и омерзение до края на дните си. Както и в България хоум скулинга хвана швейцарските учители почти напълно неподготвени да си вършат работата онлайн, но, както и в България те се справиха удивително добре.

Моята приятелка Кати обобщи, че учителката на децата и “… до скоро се надяваше, че дигиталната трансформация на образованието ще се случи след пенсионирането и след две години, но като остана без избор все пак успя да влезе в час и сега … е доволна от себе си“

Хоум скулинга се оказа удачно, но недостатъчно добро дългосрочно решение за мен – със София нямах никакъв проблем, но с Макс делях Червено море. Преподаването е професия, и това не е моята професия. Професионалният ми опит от работа в интернет не ми помогна особено, тъй като комбиниран със соц подходите ми към уроците (не че ми допадат, просто не съм запозната с други) нанесе на Макс повече поражения от колкото ползи.

Швейцарците стигнаха до подобно заключение – за едни деца домашното обучение функционира чудесно, но дърпа назад много други, особено децата от ниски социо-икономически семейства или с родители родени извън Швейцария – те просто не получават необходимото внимание и помощ и съветваха за връщане в училище ако пандемията се задържи в предвидените параметри. Така и стана.

“Връщането към нормалността”, с цялата му относителност, е много бавен процес, който далеч не е приключил. Предупредени сме, че ако ситуацията се влоши отново ще се въвеждат ограничения.
В деня, в който децата се върнаха на училище през май отвориха и магазините за не-хранителни стоки. Не беше възможно обаче човек да влезе просто така някъде и да си купи, промерно, крем за ръце – магазините пускаха силно ограничен брой хора, и след като със Софи висяхме близо 40 мин пред Body Shop решихме, че не ни е притрябвал чак толкова този крем за ръце. Във фризьорския салон ми нахлузиха нещо като найлонов чувал и маска, нямаше списания и “ … кафе или сок за вас, госпожо?” – почти като в соц действителност в която ни обслужваха на конвейр.

Мнозинството продължи да работи от къщи, а маските станаха задължителни в обществения транспорт. Ресторантите отвориха, но въведоха стъклени екрани отделящи масите – ненатрапчиви, но задължителни. Всички летни фестивали бяха отменени, Операта в Цюрих остана затворена.

Деца с настинка не бяха допускани в училище – по този параграф ни върнаха Макс защото кихал, но тестването беше просто 20 минутна безплатна процедура при педиатъра без предварително запазен час (разочарован, Макс трябваше да се върне след ден отсъствие). Тестването за възрастни, както лично се убедих, беше също така ефективно и безплатно. Броят на заразените се публикува в реално време по региони https://www.corona-data.ch

Бавните, прозрачни и систематични стъпки оставиха у мен трайно впечатление, че ситуацията в Швейцария е под разумен контрол.

И така, в началото на август, децата казаха чао, метнаха се на велосипедите си и отпрашиха на училище. Гледах ги с чаша димящо кафе в ръка и си мислех, че първо, така и не съм свикнала с безцеремонността на първия учебен ден – с или без COVID-19 скромните тържества са само за първокласниците. И второ, че тъй като децата ходят на училище по квартален принцип, те така или иначе ще се социализират по между си – ако не в училище, то на площадките.

В училището има цял куп нови правила. Родителите, доскоро добре дошли по всяко време, сега не се допускат в двора на училището освен ако нямат предварително уговорена среща. Ръкостисканията отпаднаха. Децата стоят на метър и половина от учителите. Родителските срещи отпаднаха и се замениха с мейли. Според Макс човек не може да мръдне на повече от 3 метра преди учтив учител да му напомни да си измие ръцете или да ги нафъцка с дезинфектант. Дори и на паркинга за велосипеди имало дежурни които дезинфекцирали дръжките на колелетата преди учениците да си тръгнат. Забелязах, че са сменили дезинфектанта с по- мека версия и ръцете им не изсъхват вече.
За децата COVID-19 вече не е новост и въобще не го споменават:

“Майката на Ема ще полЮчи бебееее!”
От къде ще го получи това бебе? Кога?
“От корема сиии! В четвъртъъък!”
“Темата по Език е “Астрид Линдгрен”, ти познай, познай коя книга четем в клас! За Роня! ГлЯсувахмеее!” София стисна силно очи да демонстрира тайната на вота.
“Имаме нова стажантка, фрау Валтер! Много в строгНа, но добра учителка е. С много тъмна кожа, защо е адоптирана от Шри Ланка като бебе.”

При петокласника атракцията в момента е зоната за борба в училищния двор, в оградената част под една катерушка по която вече никой не се катерел. Във всяко голямо междучасие там се изсипват зяпачи, ако някой желае да се бори излиза напред, призовава противник и така двете деца се борят докато едното тушира другото. Не, не винаги присъства учител.

Fight Club – гладиаторска битка – “Повелителят на мухите” – ахнах аз.
Макс отговори, че няма представа какви са тези клубове и мухи, обаче не е гладиаторска тяхната битка защото няма кръв. И има правила. И ако правилата не се спазват всички зяпачи ще се намесят моментално и така групата се саморегулира. И че той лично вече се е борил и за момента не смята да се бори пак и освен това – виж каква изненада, мама – ето ме, жив съм!

Разбира се, имам си опасения за здравето на децата. COVID-19 обаче не е единствената причина.