Швейцарската първокласничка

Нямаше да ви занимавам с родителската среща на София, но там обсъдихме някои неща, които смятам за емблематични за швейцарското общество.

Учителката на София беше едра, усмихната жена около 50-те. Тя сподели, че преподава от 13 години, първото и образование е било по фармация и едва на 33 години е завършила педагогическо. Това е често срещано явление, за което съм разказвала и друг път – благодарение на дуалното образование е съвсем нормално е да завършиш първо нещо, което ти осигурява работа веднага и впоследствие да се преквалифицираш с нещо друго. Каза, че няма собствени деца, но доволно добави, че е леля на 15 племеника.

След като ни представи някои от колегите си , тя с радост потвърди продължението на проекта „Senioren im Klassenzimmer“  – нещо като „Възрастни в класната стая“. Нестопанската организация Pro Senectute дава възможност за доброволческа, не платена работа, на желаещи пенсионери по половин ден на седмица. Senior-ите асистират на учителката и спомагат за изграждане на добри взаимоотношения между поколенията. В предучилищната на децата тези хора бяха направо безценни, особено преди часовете по физическо, където завързваха обувки и помагаха на 4-годишните да се облекат на време. В училище Senior-ите помагат не само в канцеларската работа (лепят етикети, подготвят папки и т.н.), а и както добави Макс неговия Senior, г-н Тоскани, е човекът в класната стая, който винаги има време да си поговори с теб. Дебело подчертавам, че Senior-ите не оспорват позицията на учителите и не раздават непоискани акъли по въпроси извън компетентността им.

Г-жа Дахман, Senior-ът в класа на Софи, притеснено се изправи, призна, че си е пренаписала представянето вече 10 пъти без да го подобри особено, и тръсна очилата си. Окуражихме я с ръкопляскане.

„Казвам се Кристина Дахман и съм пенсионерка от 2 години. През тези години се напътувах, напазарувах и реших, че е време да започна отново да допринасям на обществото. Активният ми професионален живот премина като секретарка. Щастлива съм, че бях одобрена за програмата „Възрастни в класната стая“ и ще бъда с децата ви всеки вторник“.

Съмнявам се, че децата някога са чували на немски израза „Възрастните хора трябва да се уважават“ – училището просто им инсталира по една г-жа Дахман в стаята, която сама заслужава уважението им с работата и поведението си и от там нататък нещата се развиват от само себе си.

След като учителката представи и другите си колеги тя даде думата на Таткото на Доминик. Вече знаех какво да очаквам – познавах го от преди две години, когато синът му беше в групата на София в занималнята.

Доминик има спина бифида, обясни Таткото тогава. Това е вродена аномалия в развитието на гръбначния стълб и гръбначния мозък, при която има има отвор в гръбначния канал. По време на бремеността в ембриона се формира неврална тръба, от която впоследствие се развиват гръбначният стълб и централната нервна система. При спина бифида, прешлените, които покриват гръбначния мозък, не се сключват правилно. От коляното надолу краката на детето са деформирани и въпреки, че може да върви сам на малки разстояния и да се качва по стълбите, състоянието му е доживот и няма да се подобри значително. Доминик не можеше да ходи сам в тоалета, затова в предучилищната го посещаваше неговата здравна асистентка. Тогава Таткото беше видимо развълнуван и призна, че е нормално ситуацията с сина му да предизвиква любопитството ни и ни окуражи да питаме всичко което ни интересува.

Тогава се възхитих на отговорността му – никога нямаше лично да отида и да го заразпитвам за състоянието на Доминик, и си представих как с най- добри намерения всички родители бихме зашушукали зад гърба му опитвайки се да бъдем полезни. Тогава също си дадох сметка, че в България тези деца никога не са били в обкръжението ми.

Спомням си, че тогава в стаята с около 40 човека притихна, и единствения въпрос беше как ще се процедира при физическо, при честите отивания в гората и на годишната екскурзия. Тогава Таткото обясни, че здравната асистентка ще придружава Доминик в такива случаи, тъй като трябва да сме реалисти относно изискванията към учителката.

(Кой плаща за тази асистентка? Здравната каса.)

И друг път съм споменавала, че хората с физически трудности в Швейцария са съвсем нормална част от работната сила. Учителката по плуване на моите деца е в инвалидна количка, но е перфектна плувкиня и безкрайно търпелив преподавател.

Този път обаче речта на Таткото премина доста по-леко, въпреки, че фактите бяха същите. Разпределението на децата в училище на квартален принцип има много предимства, едно от които е, че всички рано или късно се опознаваме. Повечето от нас познаваме Доминик, знаехме, че с изключение на физическите трудности той е съвсем стандартно палаво момче, че е доста популярен и родителите му настояват, той да бъде наказван и поощряван както всяко друго нормално ходещо дете в класа. От тази година обаче Доминик може да ходи сам до тоалета и вместо с количка се придвижва да училище сам, със специален велосипед на три колела. Таткото обясни, че тази самостоятелност е изключително важна за детето, и че все още с майката го наблюдават скришом как се справя. Забелязали също, че при всеки лек хълм към него спонтанно се затичват съученици, които доброволно го избутват отново до равното. След това пак ни попита дали имаме въпроси.

„Подигравал ли му се е някой?“ – попита една жена.

Таткото отговори, че през двете години в предучилищната и до сега в първи клас, не са се сблъсквали с подигравки от никого.

„Защото … – продължи жената – знаете ли… моята сестра е инвалид и съм много чувствителна на тази тема. От детето си научих, че подигравки е имало, може би Доминик за щастие не е чул. Това не е нещо, което аз лично бих търпяла. Кажете как да подходим“ – обърна се тя към учителката.

Учителката потвърди, че сред малките деца обиди не е чула, но може да си представи подобно поведение при по-големите. Тя каза, че ще уведоми колегите си за случката за да разберат от кои класове идва проблема и веднага ще проведат занятие с г-н Хофман, училищния социален специалист.

Апропо от съседи съм чувала, че г-н Хофман вече на няколко пъти разрешава такива ситуации – при изолация на някое дете, и при други специфични конфликти. Учителката му асистира, но човекът определено умее повече от нея в някои моменти.

И така родителската среща приключи. Аз съвсем не бях единствената чужденка. Имаше една висока сомалийка, която не говореше нито дума немски – до нея седеше друга, възрастна сомалийка, която и превеждаше.

(Кой плаща за тази услуга? Никой. Има множество неправителствени културни организации, създадени от самите чужденци, за взаимопомощ. Идея, вдъхновена от самите швейцарци , които постоянно се обединяват за различни клубове, каузи и интереси. Аз лично никога не бих отказала да превеждам безвъзмездно на друг родител в нужда, ако немския ми беше малко по-напреднал).

Имаше и една индийска майка, много съсредоточена, тъй като немския и е все още слаб. Познаваме мъжа и, собственик на малък индийски ресторант, който явно гледаше тази вечер бебето им.

Имаше един татко от Хърватска. И двойка косовски албанци, дошли в Швейцария като деца през войната.

Интересът на всички беше еднакъв. В швейцарското училище няма особено значение кой от къде идва, това, което ни обединява е настоящето и общите ни ценности. В такова общество аз лично се чувствам много добре.