Швейцарската предучилищна (нови впечатления)

img_7028.jpgСофия беше приготвила всичко от предната вечер. Новата чанта, пантофите и роклята бяха проснати на пода пред входната врата, а тя вървеше след брат си с въпроси:“ Макс, кога трябва да тръгна? Макс, а там къде са тоалетните?“ Човек би си помислил, че ще прекосява океана, а не че и предстои едночасово посещение с родителите в задължителната предучилищна, чиято нова учебна година започва през август.

След две години в предучилищната, които не знам как минаха толкова бързо, Макс навърши шест, дипломира се, и му предстоеше подобно посещение в първи клас при новата учителка и без нас. Беше получил писмо, в което тя пишеше колко се радва да се запознаят преди началото на учебната година. „Ако вече имаш нова чанта, пишеше учителката, може да я вземеш с теб“. Името му беше написано на ръка. Наложи се срочно да купим ученическа чанта (той спи с нея) и чанта за предучилищната за София – розова с еднорог, пасваща на новите и пантофи – розови, с понита.

Една такава спонтанна 24-то майска еуфория се беше заформила и у двамата.

В 10:15 на следващата сутрин София настоя да върви сама. Ти, каза, ще вървиш след мен, ама много на далече. По пътя първо я спря съседката Естер, за да разгледа новата и чанта и да я похвали за самостоятелността (Естер е пич! ). После и помаха друг съсед с комплимент за сериозния и вид. Колите я изчакаха докато пресичаше на зебрата и тя хукна към баща си, който я чакаше от другата страна на улицата.

Събитието премина точно както това преди две години с Макс. Единайсет много малки деца седнаха в кръг, учителката ги приведства, представи ги едно по едно и им напомни, че първо им предстои ваканция и чак след това предучилищна. Едно момченце повиши глас – аз, каза, трябва да идвам тук, после да ходя на училище и после трябва да си намеря работа. Учителката отговори, че плановете му са разумни. После пяха песен и изслушаха една приказка. След това трябваше да си изберат символи за закачалките и учителката изсипа пред тях куп дървени играчки. „Пиленцеее! Пеперудкааааа!“ викаха децата, „Chicken! Butterfly!“ викаше момиченце с индийски вид. „Правилно, Акшана, спокойно я окуражи Учителката на немски, пиле и пеперуда“. Докато изрязахме и апликирахме рамка за снимката Учителката сложи ръка на рамото на София – „с тази ще ти е по-удобно“ – и без други коментари и подаде ножица за левичари. София метна надъвканата хартия и продължи да реже много по- прецизно. След това децата бяха поканени да разгледат книжките и играчките без да разпиляват, но на София и стана тъжно и поиска да си ходим. Нормално е, кимна Учителката, вълнението за тях е голямо.

Споменах ли, че едно от децата беше в инвалидна количка?

Макс се прибра с чудесни впечатления, но не ни даде подробности. Изкара от новата си чанта седмичната програма, телефонната верига  и календар с датите на всички ваканции и неучебни дни от 2106 до 2019 година. Швейцарците така и не могат да разберат възхищението ми от ясното училищно планиране, но щом четете това на български ще ме разберете.

Сега се опитвам да свикна с мисълта, че класа на Макс се състои от деца в първи и втори клас. Представих си го като взаимноучителната метода на Васил Априлов и честно казано въобще не бях във възторг, но доста от моите съседи, израстнали по села и ферми, са минали през подобни паралелки и не разбират резервите ми.

По техните думи децата са в общ клас, но постоянно се разпределят в по-малки работни групи. Едни ще се учат да четат, после обаче всички ще слушат заедно ако учителката чете текст за всички.

Друг интересен факт е, че в класа на Макс ще има деца почти с две години по-големи от него. Как е възможно това при положение, че между първи и трети клас децата тук не повтарят. Оказа се, че ако родителите и лекарите преценят, че едно дете не е дозряло за задължителна предучилищна на четири, то може да я започне на пет. И ако в предучилищната и родителите преценят, че детето не е готово за първи клас, то може да изкара още една допълнителна година в предучилищната без стигма. Управлението на целия процес по постоянно оценяване кой на къде да се разпредели е много и отговорна работа, която, предполагам я прави интересна за вършещите я и е в интерес на всяко дете.

Във всички случаи този тип преподаване ми е съвсем непознато, но се успокоявам, че спретнатата и стабилна Швейцария не е поддържана от необразовани хора. Разбирам също и защо всички сме толкова чувствителни към образователни реформи – по-лесно е да зная, че детето ми ще мине през система, която ми е позната, дори и от собствен опит да знам, че не е достатъчно добра. Въобще не е логично, но ми е по-лесно.

Един колега на работа сподели, че неговото дете, учещо в държавно училище, но по експериментална програма, минава през следващата фаза на смесеното образование. Децата не се разделят в различни училища спрямо академичните им качества. Значителна част от предметите учат заедно, а се групират по класове само в зависимост от насоката им. Някои учат много повече математика от други; групата по музика е от деца, които искат да са в нея без значение как се справят с другите предмети; на физическо всички били заедно защото децата на дванайсет години са горе долу на едно физическо ниво, което няма нищо общо с уменията им по математика или езици.

С други думи швейцарците продължават да градят общество, в което хората живеят заедно без да превръщат уменията в разделение. Покрай бъркотията с Brexit четох в „Гардиън“ за недостатъците на т.нар. елитни образователни институции, които по традиция доставят политическите кадри във Великобритания. Анализът беше основно около тъжните последствия да изоставиш детето си в пансион на седем години, пък било то и Итън, но също така за проблема да си политически лидер на хора с чийто начин на живот де факто никога не си се сблъсквал.

За швейцарците егалитарността е изключително важна. С Макс четохме наскоро някаква северна история: „И тогава норвежците разбрали, че в горите им живеели малки чудни същества – тролове“.

-Какво е това норвежци? – попита Макс.

Обясних, че така се казват хората в Норвегия.

-Значи езика им е норвежки? – попита Макс.

Езикът е норвежки, а хората са норвежци.

Той нищо не каза.

– Как се казват гражданите на Швейцария? – опитах се да помогна аз.

– Хора – отговори Макс.

– А гражданите на България?

– Пак хора – бързо отговори Макс.

И беше абсолютно прав.