Чакаме автобуса

Макси навърши две години и половина и трябва да напиша някои забележителности относно развитието му наче ще забравя. Както не ми остана време да ви разкажа как преди година без да иска извика пожарната….

Макси говори постоянно, основно на немски, но разбира и български.
Има мнение и вкусове и гледам постоянно да му давам избор с какво да се храни или как да се облича. На сватбата на Радост и Стоян беше облечен като за брънч в детската градина (дънков гащеризон и червена фланелка с автобус), а на брънча в детската градина – като за сватба (маслинено зелена фланелка с якичка и бежови панталони).

От киселите млека сутрин винаги предпочита розовото, „с домати“ – няма сила която да го убеди, че това на картинката са ягоди.
Твърди, че не обича риба и спанак, затова просто не споменаваме тези две думи когато му сервираме съответната храна, тогава проблем няма. Понякога го наблюдаваме как старателно вади месото от чинията си, изсипва го на масата „nit gern“, „не обичам“, и продължава вегетарианската.

Започнахме да го учим да яде сладко. През първата година не му давахме нищо захарно, но сега е време да му предлагаме по малко за да не вземе да си мисли, че сладкишите са награда и да стане като мен – да няма мярка като отвори пакет М&Ms. За сега се получава. Чакаме го да се нахрани и го питаме дали иска десерт бисквита или „гагонче“ (бонбонче). Не винаги проявява интерес, но ако поиска никога не изяжда големи количества. Храни се много добре за да стане, както сам ни обясни, „gross und stark“, голям и силен.

Вечер не иска да заспива сам. Баща му го къпе, после му чета книжка и той държи да съм плътно до него докато заспи, понякога отнема един час. Нощем се буди веднъж или два пъти, понякога го успокоявам, но в повечето случаи въобще не ми се занимава и направо го прехвърлям да спи при нас. Правилно или грешно – все ми е едно, то ще се види след 18 години.

Много трудно го будим сутрин или след следобеден сън, обикновено крещи и блъска петнайсет минути преди да се примири, че е време за ставане. Сега се изхитрихме и му пускаме София – тя много му се радва, вика, скубе го, дращи му лицето, но той толкова я обича, че винаги се събужда доволен. „Софинка, Софинка“ тръгва да я търси ако не я види веднага. Ако я чуе вечер, докато още се храним, ме дърпа докато му обърна внимание „Софи паче! Софи паче…“

В неговия свят аз съм родител на Софи, а татко му е само за него си. Струва ми се, че предпочита баща си, а Марсел смята, че си измислям. Но ако реша да продължа с вечерята, а Марсел тръгне към детската стая Макси се изправя на стола си, изпъва ръка и се развиква: „Mami – Софи! Papi, тука седнеш!“. Чудя се как ли ще изглежда ако го маскирам като Наполеон някой ден.

Любимата му книжка е за строежа. Четем как се строи къща и после отиваме на близката площадка която е едно към едно с илюстрациите на книжката, чак аз се впечатлявам.

Любимата му играчка е зелен багер за десет франка от супермаркета, но трябваше да проявя физическа сила за да изтикам баща му от един магазин за играчки в Германия, където се продаваха шокиращо скъпи и напредничави кранове и самосвали.
Любимият му цвят е червен и държи да носи червената си фланелка с автобуса докато лекетат по нея се втвърдят.

Миналата година в хотела в Испания видя за пъри път телевизор, бял плосък Самсунг, като грамаден iPad. Тогава уверено го включи и почти изхвръкна назад от очудване когато от екрана се разнесе звук – точно както първата публика на „Пристигането на влака“. През следващите дни непрестанно се опитваше да „разлисти“ екрана и бърчеше чело защо ли не реагира като touch screen.
Тази година телевизора в хотела в Гърция беше по-обикновен и когато Марсел го изключи от дистанционното Макси въздъхна примирено – „няма батерия“.

Твърди, че отиваме в България „с автобус“. Той е свикнал да лети, и е много по-впечатлен от автобуса, който ни пренася от самолета до терминала на летище Варна. Аз предпочитам разходки пеша, но понякога се качваме на градския транспорт ей така, за преживяването.
Отиваме на спирката. Сядаме на пейката.
„Автобууууус, къде си, вика той ококорен. А, ето гооо…“

Швейцарските градски автобуси са пригодени така, че мога да се кача с количката със София в една ръка и Макси в другата ръка без допълнитална помощ. Понякога наблюдавам жени с по три, четири деца които се качват безпролемно и си мисля осъзнават ли, че подобно упражнение е абсолютно немислимо в европейски страни на изток.
Застопоряваме количката на определеното място, така че никой да не я бута, а ние с Макси сядаме зад нея и зяпаме света през стъклото цели десет минути.