Трите швейцарски целувки (пфуууу…)

И друг път съм споменавала, че нямам особени проблеми с интеграцията в Швейцария. Валентинските снимки обаче ми напомниха за едно от нещата, с които още не мога да свикна.

Масовото целуване за „добър ден“, „добър вечер“, „здрасти“, „довиждане“.
Бррр!
Мъже-жени и жени-жени. Т.е. не ми се разминава с никого.

Целуване си е шок, защото сравнени с нас швейцарците са резервирани хора. Съседи с години си говорят на Вие, възрастовата разлика не е причина да се обръщат към по-младите на ти. Чужденците често наричат това студенина и дистанцираност, но на мен не ми пречи. Излишната фамилиарност ме дразни повече, сякаш бегъл познат се е самопоканил в хола ми, а от обръщението „бате“ между некръвни роднини ми се изправя косата.

Мисля, че в гъсто населена страна като Швейцария, с много деца на семейство, в един момент всички в селото се оказват роднини и ако не теглиш чертата на личната си неприкосновеност ще се отприщи една безкрайна, замотана шуробаджанащина която дава свобода на другите да се бъркат в личните ти дела.

Обаче дистанцираност не означава недружелюбност. Ако преминеш през задължителните огнени обръчи на ранната социализация, при които е важно да се придържаш стриктно към правилата, и след това продължиш с естествена добронамереност швейцарците искрено се радват и лесно допускат до себе си. Фактът, че си чужденец не те прави автоматично аутсайдер (каквото и да дрънкат обидени експати и гастарбайтери), местните просто са резервирани.
За швейцарците също не е лесно да си намерят швейцарски приятели.

За какви ранни правила става дума –

На всякакъв сорт сбирки трябва задължителнно да се здрависаш е абсолютно всички присъстващи, да си кажеш името и да запомниш имената на останалите. Може да са 15, 20, 30 непознати – трябва да ги обиколиш до един.

Минути по-късно, когато се разлее първия алкохол, трябва да се чукнеш с всеки гост като го гледаш в очите и го назовеш по име. Опитайте някой път, адски е трудно, особено на третата чаша, особено като добавим стреса от непознатото и езиковата бариера.

На сбогуване се повтаря ритуала от посрещането, няма никакво значение, че с повечето хора не си разменил нито дума освен протокола от горните редове. Оттеглянето след сбогуване само с домакините се нарича „френско“ и е faux pas.

Предложих на Марсел да оптимизираме процеса (особено по сватби) като просто завържем приятелски разговор с някого и така естествено да си намерим приятна малка компания за вечерта, вместо да обикаляме и да се пънем с имената на гостите.

Той обаче отхвърли идеята с нетипична категоричност. Грубо е, каза, ще направим ужасно впечатление. Швейцарците са свикнали да живеят на малки общности, имат слонска памет и репутацията е от огромно значение.

При повторна среща обаче, или при среща с роднини или хора, които са стари приятели на Марсел ръкостискането отпада и се преминава към ужасното трикратно целуване по бузите, ХРЯС – ХРЯС – ХРЯС, тройно прорязване на личния периметър, крайно не удобно ако някоя или две от страните носят очила. Не знам защо ми е толкова неприятно, но стигнах до там отбранително да подавам ръка щом видя някого, маркирайки територия за ръкостискане и толкоз. Марсел ме дръпна на страна за да ми обясни, че това граничи с простащина. В Рим като римляните – трябваше да престана.

Повечето от колегите ми са хора от цял свят, които работят като коне и рядко имат досег с „истински“ швейцарци, така че нямаше как дори да ми съчувстват.
Швейцарците в офиса са малка група с много либерален светоглед, живяли къде ли не, което автоматично ги прави непредставителна извадка от местното население. Признах им за ненавистта към целуването и след като престанаха да се смеят те се съгласиха с Марсел – няма отърване. Целувай, ръкостискай, помни имена. След първите стъпки всички останали правила подлежат на интерпретация.

Сега имам тесен кръг от приятели които великодушно пропускат целуването.
(Щукер обаче си изиска доживотно право да ме спуква от майтап :).

С всички останали – въздъх! – няма как …