Страшни истории

Покрай Хелоуин в Aмерика се вдъхнових да разкажа две страшни истории. И двете са с положителен край (аз не съм по страхотиите), поучителни са,
и както казваше котенцето Бау на кученцето Мяу: „Ела с мен на тавана да се страхуваме, защото да се страхуваш сам не е интересно“.

****
Pavor Nocturnus

През май, скоро след като се бяхме нанесли в новата къща, Макси се събуди със смразяващи кръвта крясъци. Целият трепереше, не можехме да го успокоим и половин час се мята едва ли не с пяна на устата. След час и половина инцидента се повтори – пълен мрак, полупразната къща кънтеше от виковете му, той ни блъскаше и риташе сякаш искаме да го нараним. Събудихме го с триста зора, но това не помогна. Очите му бяха широко отворени, говореше несвързано и цялото му тяло беше напрегнато и готово за бой. След половин час отново заспа. На сутринта се събуди свеж като репичка, в чудесно настроение, не си спомняше нищо.
На следващата нощ театъра се повтори – пак на два пъти, преди един посред нощ.
Изкарах си акъла – какво ли му се е случило през деня, че да реагира така нощем?

„Нищо“, каза ми Катрин Швагли, която ни гостуваше този ден. Тя има четири момчета, на шест, четири, две години и бебе на възрастта на Софи. Не дава съвети и мнения, но спиред мен е видяла какво ли не през последните шест години.
„С Тиери сме го минали това. Казва се pavor nocturnus, за разлика от кошмарите не е предизвикано от преживяване и няма никакъв смисъл да го будиш. Седиш там и гледаш да не се удари докато се мята, след половин час пак ще заспи“.

Интернет и Хер Доктор потвърдиха думите и. Нощният терор (така се казва на английски) се проявява при малък процент от децата и представлява внезапен изблик на страх когато хлапето преминава от фаза 3 към фаза 4 на дълбокия, non REM сън (сънищата са обикновено в REM периода). Обикновено се дължи на неукрепнала нервна система или преумора, не е сигнал за нищо опасно, и изчезва с възрастта.
Тъкмо бях забравила за тези случки и преди седмица пак ни мина през главите – много е страшно, но не е опасно и най- важното Макс не помни абсолютно нищо. Ние с баща му отиваме на работа потресени и недоспали, но здраве да е.

****
Amber Alert

Горещ петъчен следобед, циганско лято. Марсел се прибра от работа и отиде да коси тревата пред къщата,че съвсем беше избуяла. „Наглеждай децата, каза, нищо не мога да свърша докато Макси ми помага“.
И така седя аз с двамата на пода в хола сред играчките, отворили сме всички врати и си говорим как ей сега ще опечем пипер, че да замирише на лютеница.
По едно време София кихна, нямах наоколо кърпичка и казах на Макси да не мъдра докато изтичам до горе да и избърша носа. Да обаче там се наложи да и сменя и памперса и като слязох след пет минути Макси беше изчезнал.
„При тебе ли е?“ попитах.
„Нали ти трябваше да го гледаш“ пребледня баща му.

Марсел хукна моментално към езерцето на съседа Флури – ако Макси е отишъл да гледа златните рибки може да е дълдисал сред лилиите. Аз крещах и обикалях къщата – няма го!
Изтичах навън. Улицата беше тиха и празна. Запрепусках по пустото парче за строеж до нашия двор и се дерях като животно „Мааааксиииии!“. София се разплака, а на мен живота ми мина като на лента пред очите (оу не, това никакво клише не е, самата истина е, опазил ни Господ!)

Нищо.
Само високите треволяци бавно се поклащаха от топлия вятър.

Представих си как безшумна скъпа кола го е грабнала докато е тътрузил багера си и е отпрашила на някъде.

(Това няма как да стане, предвид, че нашата улица е без изход, разбирате, нали.)

Докато си поемах въздух, го чух че говори някъде от към къщата. Влетях обратно, Марсел взе Софи ми го тикна в ръцете.

„Макси миличък, къде беше?“
„Хи- хи-хи-хиииииииииии!“, очите му светеха.
„Къде беше, попитах, не чу ли че те търсим?!“
Той въобще не сметна за необходимо да отговори, слезе на пода и се отправи към играчките си все едно нищо не се беше случило.
По едно време спря, обърна се и каза:
„Brot schnide“. Да си отрежа хляб.

Мозъкът ми превъртя събитията отзад напред.

Оставям го в хола.
Той става и отива в малкия килер зад кухнята, където е хляба, бурканите с кафе, захар, ориз.
Там лампата светва автоматично, но тъй като той е дребен сензора не се активира и помещението остава тъмно.
Затова докато ние сме препускали наоколо не сме и допускали, ме той е вътре.
Помислил си е, че си играем, както когато се крие под масата, а ние се преструваме, че не можем да го намерим.

„Макси, казвам, като чуеш, че те викам трябва да се обаждаш“
„Козленца“, кимна той.
„Да, като на Вълка и седемте козленца, когато най-малкото се беше скрило в в часовника“.

Цялата случка отне петнадесет минути.
Свива ме корема, като си спомня.

Не
го
оставям
сам
нито
за
секунда
вече.