Софи навърши две – selber!

София навърши две години. Висока е 80 сантиметра, все още няма десет килограма, а стъпалата и са по-малки от айФон.
Думата, която я описва най-добре е „самостоятелност“ – след „мама“ и „татко“ на двата езика третата и дума беше „selber“, сама. Настоява да върви „selber“, да се храни „selber“, „selber“ да си отвори киселото мляко, „selber“ да се облича и обува (за разлика от Макс който предпочита да държи речи, докато някой друг му облича якето; не че не може, просто не вижда смисъл да го прави при положение, че има кой да се погрижи).

Обича да кара колело, да пее и да танцува – има дни в които е като радио, репертоара и се простира от швейцарски детски класики до всички английски класики представени от YouTube (“Twinkol, Twinkol, LIDL Sta!”, “Whee’s On The Bus”; като чуе началните ноти на песента за кучето Бинго моментално се просва на четири крака и започва да джавка). Знае и „Хей, ръчички“, „Дънчо“ и „Чарче“ – „Сънчо“ и „Когато бях овчарче“. Последните две са официалните ни приспивни песни и двамата с Макс ги изискват от баща си дори когато ме няма, но той върти само първите куплети on the loop, защото толкова знае.

Разбира чудесно български, но казва само отделни думи като „помощ“, „манджа“, „обувки“, „водица“, „нося“, и „дядо“. С Макс си говорят на немски, но Зайче и Мечо винаги се казват на български. Когато Макси беше в този период силно се притеснявах, че ето, няма да проговори български и туй то, обаче втория език идва плавно, точно както ми беше обещал Хер Доктор. И като стана дума – Хер Доктор беше искрено впечатлен говорните и умения, каза че от децата на нейната възраст се очаква само мама/татко/бау-бау, а тя дърдори с цели изречения.

От няколко месеца не само насоява да ходи до тоалета, но и не търси съдействие. Selber влиза в банята, с много дърпане и пуфтене успява да разкопчее капсите на бодито си, притиска коремче с длани докато напипа лепенките на памперса и се насажда на гърнето. И след това веднага става, обръща се и поглежда дали вътре има нещо. После пак сяда. И пак става. Едва напоследък разбира, че съдържанието му е продукт на собственото и тяло.

Обича да разглежда книги особено от както айПада се „загуби“. Подредихме и цял рафт с мъндзарки книжки ниско на библиотеката, защото големите томове с приказки на няколко пъти се сгромолясваха на главата и и направо я залепяха за пода. Най-любимите и и най-накъсаните са за Муминтролите.
Може да се занимава тихо сама ако я оставим да мери обувки и да се разхожда с тях из къщата. Или да тършува в кухненския шкаф с пластмасовите съдове. Или да се скрие в килера и да отлюспва лука, не знам как не и люти на очите.

Най-любимата и храна е бекон. Втората и любима храна са всички ягодови плодове. Няма нищо против да споделя играчките си, но когато баща и си взе къпина от чинийката и реагира като хищник, заби малките си нокти в страните му и не го пусна докато не отвори челюстите му. Не е претенциозна с храната главно заради подхода в детската градина – там настояват всеки да опита сервираното, но никой не е длъжен да яде ако не му хареса (надявам се, че тактиката за отваряне на апетит известна като „щи го излея във врата“ не се практикува никъде вече по света. Дори и в затвора.)

За разлика от Макси е леко по-склонна да си играе с кукли, завива ги, носи ми ги да ги целувам и нарече една от тях Шарви, по името на индийската си съученичка от градината. Много сръчно кара колело, с нахлупена каска, и на няколко пъти се блъсна – за кеф! – в Мазерати-то на съседа Пфлуегер. Скастрих я оглеждайки се да ни е видял някой, а тя се заливаше от смях.
Обича да строи разни работи от Лего, да рисува – понякога направо на паркета, за щастие с моливи (лично ликвидирах шедьовъра с гума).

В момента е във възрастта с тръшкането и ритането по пода, но общо взето е разбран човек, който всячески се опитва да влезе в активен контакт с околните. На гарата преди няколко седмици се разстрои, че дядо и замина за Париж, дълго плака и после си поиска биберона. Бяхме сигурни, че не сме го взели, но тя риташе и повтаряше Nei! Nei! сочейки началото на перона. Верно, оказа се че точно там го е пуснала. Друг път беше кисела от сутринта дърпаше ни за ръцете и забиваше показалеца си в едното ухо. Веднага я заведохме на лекар и да, само едното ухо, точно това, което сочеше, се оказа възпалено.

Организирахме и чудесен рожден ден! Ето как се организира чудесен рожден ден – къщата се обезопасява до колкото може, да няма травми; храната се поръчва от вън, тортата се прави от мен; децата се оставят да беснеят колкото си искат без никой да се главоболи за създалия се хаос; щом възрастните гости прекрачат прага моментално им се дава бяло изстудено; при всеки отворен подарък възкликваме „Ааааааааааааааа!“; рожденичката духва свещите първа и след това свещите се палят отново и отново за да могат всички деца да духнат и да се радват на аплодисментите. Това последното беше неочаквано за не-българските гости, но у Стоянови е стара традиция.

Искам да запомня как ходи с пантофите на брат си, обути наопаки. Как винаги знае коя пижама иска да си облече и в момент на колебание спи с две долници – за всеки случай. Как тътри хартиена торба с празни кутии от кафе и, захапала биберона си настрани като цигара, ни съобщава, че отива при млекаря, tschuss. Как се прибира от градина с 15 фиби на главата, а учителките твърдят, че сама се е докарала така. Изключителната нежност, която проявява към съучениците си, особено по-малките, а просълзенните им майки питат дали могат да я снимат така милваща главите им. И как на първи януари се събуди в разкошно настроение, протегна се на масата за преобуване и се развика на чист български, без никакъв повод : „ОБИЧААААААМ! ОБИЧААААМ!“