Спасяването на моя iPhone

Когато сутринта на гарата установих, че телефона ми липсва моментално се паникьосах. Телефонът! Моето дистанционно за управление на вселенския хаос! Изгубила ли съм го? Ах, каква съм загубена Станка! Не, откраднали са ми го! Ах, каква съм злочеста Кръстинка! Как ще си проведа сега конферентния разговор в пет и половина? Що все ми се случват тези мизерии три дни преди да тръгна в командировка?

Взех Марселовия телефон на заем, надявайки че съм забравила моя вкъщи, въпреки че кристално ясно си спомнях, че въобще не го бях вадила от чантата си предната вечер.

Дванайсет часа по-късно обикалях къщата в Брауново движение, изсипах за стотен път съдържанието на чантата си – шапка, ръкавици, портфейл, хапчета против главоболие, слушалки, кабел, бележник с ценни записки, лаптоп Дел, четири броя на списание Тайм, ключове и един молив. Телефонът го нямаше. Батерията му отдавна беше паднала, така че where is my phone не ми вършеше работа.

Формално погледнато загубата не беше кой знае какво. Телефонът си имаше парола, освен това беше стар модел, получих го без пари от мобилния провайдър. Сим картата блокирах веднага, всичките ми снимки и контакти бяха на Облака.

Имам обаче предмети, към които се привързвам. Аз рядко си губя нещата и щастливо живея с ограничен набор джунджурии които ми вършат работа и ми радват окото. Телефонът е моят щепсел към матрицата на работа, свързвайки ме едновременно с хора от три континента за да създавам добавена интелектуална стойност докато пътувам към къщи. Той информационната пъпна връв към хората които обичам, пръснати на различни места из света; Луна парк от Фейсбук, българска преса, Пинтерест вдъхновения и въображаемия ми гардероб в Поливор. Моята секретарка, моят часовник и календар, моят войн на ефективността, без лъскава обложка, поочукан, надраскан, мятан хиляда пъти от децата по пода, свикнал да лежи в окопите на материалния ми хаос и въпреки това да ми служи по последния дъх на батерията.

Казват, че хората се привързвали така към домашните си животни.
Само татко ми влезе в положението – и той така се чувствал като му се затрие някоя отверка, въпреки, че има още петдесет в сандъчето с инструменти.

След като се поотегчих от тюхкане започнах да действам.

Orange с прискърбие ме увериха, че не могат да проследят телефона и да ми дадат последните координати на местонахождението му. Не им повярвах, но това не беше момента да споря. Ядец.

Последната ми надежда остана в SBB, швейцарските национални железници, едно от чудесата на съвременния свят, защото бях убедена, че съм забравила телефона във влака на връщане от работа. Попълних на сайта им подробен протокол за загубена вещ, като преписах от оригиналната кутия на телефона всичките му серийни номера, датата на загубване, номера на влака, часа, посоката, на коя гара искам да си го получа в случай, че го намерят… Send!

„Г-жо Брунер, гласеше следващия екран, вашата заявка за загубена вещ е приета под номер Еди Кой си. В момента има петдесет предмета, които съвпадат с даденото от вас описание. Ако вашата собственост е сред тях свържете се с нас на номер Еди Кой си, 24 часа в денонощитето.“

И кой мислите беше на върха на списъка?
Моят iPhone!
Намерен на моята дата в експрес 2130 от Цюрих!

С разбичкан от вълнение немски се свързах със служител от Намерени вещи, който потвърди, че IMEI номера съвпада. IMEI е уникален код отбелязан във вътрешната част на телефона и на оригиналната му кутия и значително ускорява идентифицирането му.

Други поуки от тази история –
През изминалата година в швейцарските влакове са забравени над 98 000 предмета, 12 000 от които са мобилни телефони, и повечето от тях са останали непотърсени. Хората не допускат, че някой ще си даде зор да предаде намерената вещ на кондуктора или на гарата, но е факт, че повечето го правят. Непотърсените предмети се съхраняват до три месеца и след това се продават. Най-скъпата забравена и предадена вещ е часовник, на стойност 38 000 швейцарски франка.

Въпреки че не успях да си получа телефона преди командировката света продължи да се върти. Сега съм в Калифорния. Чувствам се малко странно, сякаш естественото продължение на китката ми липсва, но пък пред прозореца ми тази сутрин се изправи елен, с когото дълго се гледахме в очите.

Ако телефонът ми беше с мен сигурно въобще нямаше да го забележа.