Софи навърши три

IMG_0601-1.JPGСофи има въображаемо куче. Казва се Swisscom. Когато я попитах защо кучето се казва като националния телеком, тя сериозно ми отговори; „Защото това му е името“.

Говори предимно на немски, говори много, постоянно, граматически правилно и тъй като все така е дребосък това я превръща в прелюбопитна атракция. Случвало ми се е случайни хора да ме питат на каква възраст е всъщност това дете, особено след като са заслушали разговорите ни – аз на неопределен език, Софи – на чист швейцарски. Не я пришпорвам особено с българския, опита ми с Макс показа, че постоянството и времето си вършат работата и главата и в един момент ще превключи. Когато прехвърлям дългия списък с пропуснати възможности през изминалите три години си казвам, че поне децата със сигурност растат двуезични, а другото все някак ще го наваксам. 

Любимият и цвят е оранжево, но никой не трябва да реагира на избора и с „И на мен това ми е любимия цвят!“. Оранжевото е само неин цвят, моля, изберете си друг, защото тя налита на бой. Любимата и храна е спагети с доматен сос. За „шоколадов’ ‘йце“ е готова да продаде и мен и баща си и Макс.

Суетата и е по-силна от мързела и доброволно замени памперсите с гащи Hello Kitty. За сега върви с малко аварии, оценява сериозното ни отношение, а то не е лесно особено когато гордо посочи изпишканото в гърнето:“Литър!“

И тя има много коса като Макси затова вече не мога да я подстригвам вкъщи и я водим на фризьор. От евтинджоския детски pop up фризьор в магазина за играчки си взехме петте пари още с брат и, фризьорницата в супермаркета също не мина през ситото ни (ей, много загубени девойчета работят там!) и сега я водя в моя салон. Изборът ми минава за екстравагантен в провинциално-домакинска Швейцария, но аз идвам от страна в която жените работят на равно с мъжете и не дължат никому обяснение за какво си харчат заплатите. 

Майка ми, която не смееше пет лева да даде за себе си, никога не пестеше от фризьор. Късата и коса изискваше поддръжка и пилигримажите до салона се считаха за човешко право. Като бях на годините на Софи тя винаги ме водеше в нейния салон, „Дом на красотата“, там ме слагаха на детски стол и въобще никой не го намираше за неестествено. Ние със Софи обираме всички погледи. Първо и измиват косата седнала на фризьорския стол с детска възглавница (около нея са бабки-швейцарки от постоянната клиентела). После сериозно връща модното списание от масичката пред нея и благодари с кимане за детските книжки, които и подават. Не шуква нито за секунда и всички са впечатлени особено ако се случи този ден да е и с лакирани нокти. (Да бе, знам, че не е възпитателно, но човек трябва да си избира битките.)

В детската градина я повишиха. След третия рожден ден децата там могат да се преместят от „малката“ маса за обяд на „голямата“. За Софи това означава много. 

Рожденият и ден мина страхотно! Както винаги не прахосахме нито миг в излишни тюхкания около менюто, нито пък се изсилихме с големи трапези или тематично парти (баща ми беше много впечатлен). Всеки един от традиционните ни гости е вече проходил и върви стабилно и можехме спокойно да си пием виното без да тичаме приклекнали и протегнали ръце зад клатушкащи се самоубийци. Нищо не озарява така деня на хората с деца като весели разговори и много вино в ранния следобед.

Седмица след купона получих огромен комплимент – четири годишната Сара дала инструкции на майка си как точно иска да празнува рождения си ден през май: „…първо ще има храна на клечки на големите… и маслини… както беше при София… После ще има торта за децата, а после и за останалите – точно както беше при София!“. Аз съм Марта Стюарт. Аз съм Гуинет Полтроу.

Понякога бебето София ми липсва. Но не винаги.