София навърши пет

Учителката в предучилищната описа София по следния начин:
„Тя е малка, но… охо! С желание се включва във всички занятия. Притеснения тип „да не си изцапа рокличката“ никога не я спират да се катери по дърветата, ако това си е наумила. Спазва правилата и умее да работи в група. Популярна сред децата и се разбира добре с всички, но близките и приятели са само момчета. София е най-дребното дете в класа, но тя очаква от околните респект. Ако не го получи моментално знае как да го изиска и то така, че втори път да не и се налага да напомня“

И наистина е така. Най-добрия пример са всичките ни случки през последната година свързани с рождени дни.

Миналия август Макс и София получиха покана за рождения ден на съседчето Адрианчо. Адрианчо е 100% швейцарско хлапе, но аз често му говоря на български и затова съм му побългарила името. От поканата произлязоха две неочаквани трудности.
Първо, Макс вече беше приел покана за друг рожден ден на същата дата, така че трябваше търпеливо да му обясня, че не може да оттегли присъствието си, за да отиде у Адрианчо където щяло да е по-интересно. 
Второ, щом разбрал за заетостта на Макс, таткото на Адрианчо отбелязал, че не очакват София да присъства на празненството. Разбирате ли, тя била най-малката гостенка, и единственото момиче, ако е без брат си може да се чувства неуверена и плаха и да изиска куп допълнително грижи от родителите на домакините, затова по-добре да не идва – казал той на Марсел.

Бях на крачка от експлозия.

Но с махленски скандали в швейцарското общество не се постига абсолютно нищо, затова ледено обявих, че искам таткото на Адрианчо лично да предаде новината на София. Аз не мога да обоснова идиотското му решение пред четири годишно дете, но моля, нека той да се пробва.

За щастие не се стигна до там. Същата вечер получихме смс от майката на Адрианчо, която се извиняваше за настъпилото недоразумение, потвърждаваше, че София от самото начало е била считана за индивидуален гост, а не като „плюс едно“ за Макс и е добре дошла на празника. Издухах пушека от дулата на въображаемите си пищови и ги затъкнах обратно на кръста си. 

Няколко месеца по-късно обаче, получихме покана за рождения ден на Роби, братчето на Адрианчо. Поканата беше само за Макс. София изглеждаше искрено объркана – нали сме другарчета? Нали живеем на една улица? Нали с Макс винаги вървим в комплект? Обясних, че рождените дни не са конкурс по популярност и ако Роби, който навършваше девет, е предпочел да покани предимно съученици, по-големи деца, то това си е негова работа и тя не бива да го приема лично. В деня на празника я изведох на площадката с голямата пързалка, че да не се чувства изолирана вкъщи. Но тя никога забрави случката.

Няколко месеца по-късно Макс получи покана за рождения ден на съученика си Франк. София още повече се обърка – мама, Франк е на мен другарче, ние си играем в чет-рът-рът в занималнята. Виж сега, подхванах пак старата песен, рождените дни не са конкурс по популярност …
Тя изфуча от стаята и блъсна вратата.

„София си е издействала покана за рождения ден на Франк“ – обяви Марсел следващата вечер. Майката на Франк го заговорила докато прибирал децата и потвърдила, че с радост ще очакват София на празненството. 

Когато Макс цъфнал на входа не само с подарък, но и със сестра си, останалите гости, момченца между шест и девет години, не могли да повярват на очите си. „Ама тя наистина ли е поканена?!“. Рожденикът потвърдил.

По-късно майката на Франк определи София като любимия си гост. „Много добре беше – сподели София – не, аз футбол не играеше, но пак много добре беше. Виж, даже принцеса пЕлучих“ и тикна под носа ми пластмасова фигурка – от онези сувенири, които някои семейства раздават в края на рождения ден. „Специално за мен! За другите деца имаше Супер Марио“.

За петия си рожден ден София възнамеряваше да покани почти всички хора, с които се беше срещала през живота си. С много дипломация успях да сведа списъка до пет момченца и три момиченца, плюс двама братовчеди, което по швейцарските стандарти си е огромен купон. След това пратихме писмени покани – преди време писмените покани за детски рождени дни ми се струваха излишно изхвърляне, то да не е сватба, но факт е, че на устни уговорки между децата не може да се разчита. София лично нарисува всяка покана и дълго инспектира предназначената за Адрианчо. „Покажи на мен къде Адрианчо пише! Не Роби! Роби не на мой рожден ден поканен е! Нали разбираш ? Само Адрианчо!“

Рожденият ден се падаше през седмицата затова я изпратих на предучилищна с двадесет и четири мини мъфина. Баща и вече беше доставил торта и в детската градина, където тя ходи само следобед. В този ден аз работех от къщи и по обед неочаквано се звънна на вратата. Беше Адрианчо. Запъхтян и ококорен той ми подаде торбата с празните кутии от мъфините: „София каза, че би било много удобно ако ти върна кутиите, защото аз нали и без това минавам през вас на път за вкъщи.“ Искрено му благодарих за отзивчивостта. Това, че София те е инструктирала го разбирам, но не разбирам защо ти се е съгласил. „Ами аз… Нали и без това минавам през вас на път за вкъщи“ повтори Адрианчо.

Празненството вкъщи беше обявено за 14 часа в събота. Първият гост пристигна в 13:58, останалите в 14:02. Родителите им ги оставяха и хукваха щастливи на джогинг, на пазар, на където им видят очите, поверили ми децата си за следващите три часа. Само един Притеснителен Татко остана, тъй като неговият Тими не пожела да го пусне. Връчихме на Притеснителния Татко два килограма ягоди за миене и се разпределихме стратегически по територията на къщата. 

Празникът мина добре спред мен, предотвратихме няколко сбивания, бърсахме сополи, много се смяхме, София получи чудесни подаръци и блестеше в центъра на събитието като кино звезда. Беше облечена с изключителна принцеска рокля за игра, която купих в момент на умопомрачение (Carl Franz Weber, магазинът за играчки в Цюрих, ме залива с всичко, което съм искала да притежавам като дете и картата ми сама излиза от портфейла; избягвам да влизам там).

Дори Тими се отпусна и освободи баща си да си ходи. Притеснителния Татко се заколеба – от една страна тъкмо се бяхме разприказвали приятно, от друга детето му за пръв път се решаваше на самостоятелност. „Жена ми е вкъщи с близнаците – каза той на излизане – не си спомням от кога не съм бил сам на магазин“.

Бях планирала вечерта по швейцарски. Родителите ще си приберат деца и после ще останем семейно да отпразнуваме и рождения ден на баща ми – той ни беше на гости и София много се радваше, че и за него има торта и подаръци. Но родителите, които се появиха точно в пет часа, въобще не бързаха да си ходят. Разприказвахме се, споделих, че празника ни е двоен и така купона бавно се превърна в български. Когато две швейцарски тържества се застъпят домакините тактично се извиняват и започват леко да побутват част от групата към вратата. Когато две български тържества се застъпят просто вадим още чаши и отваряме още вино. Швейцарците веднага усещат неподправената атмосфера и искрено оценяват възможността да празнуват с добронамерени, гостоприемни и хаотични хора като нас. 

Същата вечер дочух разговор между децата на немски.
„София – каза Макс със загрижения глас на учителка – мисля, че на Роби му е станало мъчно, че ти така и не го покани на твоя рожден ден“

„Оу, така ли – равнодушно отговори София – кажи му, че предпочетох да не каня по-големи деца. Кажи му също, че за следващия си рожден ден може и да размисля .“