Розовата папка (шести септември)

Миналата Коледа получих неочакван подарък – розова папка с ксерокопия на материали от майка ми:  “София. Журналистиката – нейното призвание”. 

Леля Слава, човек от най-близкия приятелски кръг на родителите ми, беше ходила със седмици във варненската регионална библиотека “Пенчо Славейков”, беше изчела целия архив с материали на майка ми от градската преса и беше избрала за мен тези, които я бяха впечатлили още по времето на оригиналната им публикация между 1975 и 2004 година.

Бях озадачена.

Леля Слава е последния човек на света, когото бих свързала с каквото и да било розово. Когато си позволявах да се оплача пред майка ми, че ми е трудно все да съм единствената жена сред корпоративните акули на работа тя ми затваряше устата с едно единствено изречение: ”Виж леля ти Слава.” 

Леля Слава е доцент по технология на металите, инженер и доктор на науките, родител, а вече и баба. Освен това има поддържаната коса на Катрин Деньов и готви страхотно. С други думи тя е от поколението на българските супер-жени от 70-те и 80-те на които някой ден ще се посвети научен труд (ако вие сте от това поколение позволете ми да ви стисна ръката и да ви кажа, че сте голяма работа.)

Представих си, как е преглеждала старите вестници, интернета на онова време, като читател, но със систематичния подход, култивиран през цялата и университетска кариера. 

(Моят приятел г-н Любомиров ми изпрати някога копие от варненския официоз “Народно дело” от юли 1989; абстрахирайки се от задължителната за периода партийна пропаганда и техническото ниво на отпечатването (особено при снимките), съдържанието на вестника е на впечатляващо добро ниво)

Още преди да отворя папката се позабавлявах с мисълта дали някой би събрал моите безценни анализи и презентации десет години след смъртта ми. Абсолютно никой! Мисълта ни най-малко не ме депресира, но рекалибрира дефиницията ми за “успех в живота”. Майка ми смяташе, че най-голямата сила на работата и е навременността и – ако написаното в ежедневник не предизвика отклик на момента то тотално се обезсмисля.

Винаги когато я критикувах за някой недостатъчно задълбочен според мен материал, тя отбелязваше, че е писан за неделното издание, а не за поколенията. Тя не беше привързана към миналите си публикации, смяташе ги за чернова на това, което е в момента, не поддържаше личен архив, връщаше се към някоя тема или личност само ако наистина имаше нещо ново да се каже.

Политическата пропаганда я отегчаваше до смърт и си беше изработила механизъм за игнорирането и (както повечето хора по онова време). След края на комунизма оставаше потресена, че сериозни медии си позволяват да задават въпроси за личния живот на интервюирания и че отбелязват зодиакалния му знак. 

Отне ми доста време да прочета селекцията, предимно защото не знаех какво да очаквам. Разбрах, какво е имала предвид когато казваше “ооо, като бях по-млада бях толкова наивна!”. Останах впечатлена от интензитета  на интересните събития  във Варна тогава, от пролетарската патетика на 70-те, от еволюцията на стила и. 

На днешния ден майка ми щеше да навърши 70 години. Старая се на този ден винаги да пиша някакъв спомен за нея, но днес се замислих какво би правила сега, ако беше още жива. Заглавието на розовата папка ясно подсказваше, че пак щеше да пише, работата и наистина и беше призвание. Сигурно щеше да живее в Швейцария. Някога тържествено ми беше обещала, че щом имам деца ще се премести да живее при мен, където и да съм, и ще ги гледа, за да мога да ходя на работа. Спомнях си за това обещание всеки път когато бутах количката с двете деца и лаптоп срещу морето от швейцарци в тунела на гарата в 6:50ч. сутринта и крещях наум : “Ти ми обещаааа, обещаааа ми, а виж сега какво стана!”; никой не ми отговаряше, естествено, но морето от хора се разделяше на две и винаги стигах на време до детската градина, а после и до работа. 

От време на време преглеждам отново материалите в розовата папка. Напомням си, че само това остава след всеки от нас – деца и нещата, които сме вършили по призвание.