Родителската среща (шести септември)

Родителската среща беше топ събитие в първите седем години в училище. Сега като се замисля, мога да ги сравня с корпоративното quarterly personal performance review.

Винаги ги очаквах с нетърпение и малко притеснение – амплитудата от „всичко е ОК“ до „учителите са много доволни от теб“ ме газираше неимоверно.

Обикновено ходех напред-назад из къщи в очакване майка да се прибере с впечатления. Татко никога не ходеше по родителски срещи, не знам защо.

Някъде към 5 клас излезе мода родителските срещи да се провеждат в присъствието на учениците, с цел да се увеличи ефективността им основно сред калпазаните. Вместо уморените им родители да ги насолят между 4 стени, по-добре било калпазаните да усетят сериозността на положението сред целия колектив. Лошите оценки не са само проблем на пионера, а и на целия клас, защото всички сме в една лодка барабар с класната и на никoй не му е кеф да потъва пред очите на учителския съвет и директора.

Това разбира се мен ни най-малко не ме касаеше, защото моят модус операнди не падаше под отличен 5.75, следователно новия формат на родителската среща беше по-скоро гъделичкъща новост, отколкото повод за драма.

Обикновено в този ден часовете бяха намалени на 40 мин. След последния урок някои родители вече чакаха в коридора, но майка никога не беше сред тях. Срещата започваше навреме и винаги без нея. Класната имаше към 15 минути интро как вървят нещата по принцип. Някъде към петата минута вратата се отваряше, майка влизаше и спокойно поздравяваше: „Добър вечер!“.

Децата ме поглеждаха – „Майка ти, майка ти…“, сякаш аз бих могла да пропусна невъзмутимото й антре. А аз си мислех, че като е закъсняла най-разумно би било да се шмугне тихомълком в ъгъла и да се посрамува. Тя обаче никога не постъпваше така – обикновено сядаше на първия чин, който по традиция си беше незает.

„Защото родителите, казваше тя, имат някакъв ученически синдром, който се активира като влязат в класната стая. Изведнъж те пак се превръщат в ученици, пак гледат да са далече от учителката и вперват поглед надолу в краката си“.

След въведението класната обявяваше, че дневникът е достъпен до всички родители и е готова да отговаря „ако имате въпроси“.
Ха, познайте кой имаше въпроси и то не един и два…

„Казвам се София Стоянова, майката на Йолина…“ – децата започваха да се ръчкат и да ме дращят с погледи „Майка ти, майка ти“. Аз не обичах да съм център на внимание и поведението и все ме смущаваше. Защо не можеше да си седи и да се притеснява като останалите майки, а бързаше да е на всяка манджа мерудия?

Майкините въпроси бяха концептуални и аз не винаги ги разбирах. Докато повечето родители се интересуваха как я кара детето в училище, тя знаеше че я карам по възможно най-добрия начин. За нея срещите бяха възможност да научи повече за средата и културата, в която се рея по цял ден.

Сещам се само за един случай, когато първият въпрос не излезе от нея. Другарката Трифонова, нашата класна, обясни че мнозинството от класа има потресаващо ниски бележки и тенденцията е низходяща. Тя окровено призна, че изчерпала легалните мерки в своите правомощия. Тук се обади някакъв Баща:

„Аз бих искал да знам какви мерки взема отрядният съвет и отрядният председател в частност“.

Въпросът издрънча като чинел. Една мисъл ми профуча – това пък от къде дойде и как не го очаквах. Точно по това време бях Отговорник учебна дейност, т.е. посоката на разговора се целеше в мен и приближаваше по-бързо от скоростта ми на измисляне на лъжи.

Отрядният съвет беше толкова проформа и каквото и да ми обясняваха за честта да бъдеш в него, работата не носеше абсолютно никакво удовлетворение. Само трябваше да дремем по разни скучни събрания и от време на време да пишем доклади.

И през ум не ми беше минавало, че мързела на съученици, които и без това не харесвах, ще се окаже моя вина пред такава публика.

И тогава…

„Ама вие чувате ли се какво говорите – раздразнено каза майка. Вие май въобще не разбирате къде е проблемът, щом смятате, че отрядният съвет може да има нещо общо с решението му“

Бащата – едър човек, който не беше свикнал да му опонират – се изчерви и млъкна.

„Другарката Трифонова има нужда от подкрепа от родителите, защото проблемът е вкъщи, и само отчасти в класната стая…“

Вече не си спомням как завърши тоя случай, но облекчението, че двойките в класа не са под мой контрол, ме издигна като балон с хелий.

След това другарката Трифонова, поизпотена от дискусията, благодари на майка за подкрепата.

Второто действие на родителската среща, за съжаление, пропусках. Родителите трябваше да ходят „по учители“ – да се редят на дълги опашки пред всеки кабинет и да дискутират с преподавателите по математика/химия/физика „как се справя ученикът с материята“.

Майка винаги ме побутваше да си ходим, въпреки че аз настоявах да се срещне с всички.

„Ох, знаеш ли колко съм уморена, хайде да си ходим, баща ти и Дина ни чакат“.

Само веднъж успях да я убедя да иде поне при един учител, а аз тръгнах към вкъщи. Тя си дойде около 15 минути по-късно, леко раздразнена.

Съвсем наслуки се беше срещнала с учителя по биология („опашката беше най-къса“). Другарят Маринов – викахме му Сънчо заради заспалата физиономия. Та, той казал че да, помни ме, и че аз не уча редовно. На което майка яростно възразила, че въобще не е вярно и че другарят Маринов няма представа за кого става дума и сипе мнения на ангро, и че никога не е положил усилия да се запознае с учениците си, което не го представя в добра професионална светлина. Другарят Маринов бил истински сащисан, също както и близкостоящите родители.

„Ха, възмущаваше се майка докато окачаше палтото си на закачалката, този човек не беше подготвен, моментално започна с критиките … диалог ли? Дръжки…“

Общоприетата истина беше, че ученикът е априори виновен и мнението му не се взема под внимание, а учителят, по-възрастният, е носител на цялата истина. Този възрожденски манталитет се дължеше на факта, че моята „спортна паралелка“ се състоеше от шайка мързеливи хлапета, приближаващи пубертета, които никoй учител не искаше в класа си. Бяха ги харизали на другарката Трифонова защото беше най-млада, добре възпитана, поради което лесно можеха да я притиснат – блъскането по масата не й беше стил на поведение. Аз се оказах в злощастната паралелка само защото очевидно не пасвах в „математическата“. Умните деца се справяха добре по математика. Майка обмисляше за кратко идеята да ме прехвърли там с връзки, но мисълта да се конкурирам със звездите на випуска направо ме парализираше от ужас. По-късно двете решихме, че това е било грешка, ама карай.

Държах на досадните обиколки по учители, защото исках да ме похвалят пред майка, защото само нейното мнение беше важно. Татко априори се гордееше с мен, неговото мнение не беше така тясно обвързано с измерими резултати, за него беше важно че мога да мисля, нещо, което според него се доказва не чрез оценки защото „цял живот с образование съм се занимавал“.

Винаги си мислех, че обичта на майка към мен по никакъв начин не е обвързана с училището, но уважението й към мен – определено. Не исках само да бъда отличник, исках да виждам в очите й, че съм такава. Когато приближеше 24 май чаках с нетърпение хартиената лента „Отличник“ и таблото на магазин Образцов Дом. От дирекцията даже изпращаха писмо до предприятието на родителите (майка – по мой избор), в което се казваше, че могат да се гордеят с такъв буден гражданин на народната република. Текстът беше стандартен – имаше само подпис на класната и после препоръка „Да се прочете пред колектива“. Адски се кефех на тази възможност, представях си как главният редактор стига до точка „други“ на седмичната планьорка, тържествено вади листа и така , изправен пред масата със зелено сукно, чете за моите успехи пред цялата редакция. Това със сукното ми е много живо в паметта, защото тържеството за Дядо Мраз се провеждаше в залата за събрания.

„И, получи ли го, получи ли го… „- подскачах около майка въодушевено.

„Получих го днес“, каза тя и си обуваше чехлите.

„И прочете ли го пред колектива, прочете ли гоооо… „- попитах настойчиво.

„Прочетох“ – отговори тя леко разсеяно.

„И, пред кой колектив, ти радваше ли се, кажи ми, кажиииии….“

„Пред леля Марта и чичо Бангъозов“ отговори майка, „те са колективът“.

Обидата беше несравнима. Разочарованието обезмисляше работата ми през цялата година. Колегите й по стая не бяха никакъв колектив, нямаше маса със сукно, нямаше никакви фанфари …

Разказах й години по-късно как съм се чувствала и тя остана озадачена. Никога и през ум не й било минавало. И че уважението й към мен никога не е имало нищо общто с цялата училищна екстраваганца.

Въпреки това години наред ми беше кофти, че така и не просвирих на пиано.

И не влязох в Езикова гимназия.

Нито пък в Софийски университет.

Майка пак беше озадачена, когато й казах. Тогава спомена, че и тя самата се е променила и че амбициите й не са същите, защото е осъзнала, че има много пътища които водят към Рим, или нещо подобно.

Даже през последните години и пращах моето quarterly personal performance review с оценка за работата ми – хич не се бях променила. После й цитирах как тези 99% се превръщат в еди колко си стотици швейцарски франка бонус. После повтарях числото и го обръщах в евро. После в лева. После смятах в самолетни билети до Варна. И тя пак не се радваше достатъчно, по моите сметки, само казваше:

„Ииииииихаааааа, браво, мама!“

И после пак –

„Вечеря ли? Какво ще правите през уикенда? Много ли си уморена?“.

Тя също никак, ама никак не се беше променила…