Разказ по картинка

Двайсет и седми декември е ден за Ксанакс и бърбън – денят, в който моята майка не се събуди от кратката следоперативна кома в която беше изпаднала. Не си падам по помените и вареното жито, но имам една снимка на бюрото, която винаги ми действа освежаващо. Особено днес.

Юни, 1976. Бебето съм аз, на две седмици, жената е майка ми, къщата е на баба и дядо в центъра на Варна. Къщата беше разрушена шест години по-късно за да построят блокове и сградата на Експресбанк, и доброто в случая е, че винаги ще я запомня огромна. Ако сте влизали след детските си години в Аквариума на входа на Морската знаете за какво говоря.

Беше хубава, градска къща, без подпетени обувки пред входната врата. Дворът беше застлан с бетонени плочки, а в градината имаше само цветя; след дъжд, сред мириса на влажна пръст и здравец там изпълзяваха градински охлюви – първото диво животно което едно градско дете можеше да наблюдава от близо в естествени условия. Сега с Макс също обикаляме квартала след дъжд и дори вземаме по един охлюв на гости в нашата градина.

И така, ето я моята майка, елегантно носеща десетината допълнителни килограма от бремеността в рокля, шита специално за нея (баба ми беше шивачка). Не съм сигурна дали обувките са нейни или просто ги е заела от баба за снимката. Естетиката на майка ми беше желязна – никога не носеше бели обувки „като Цола Драгойчева“.

Най-симпатичния детайл на снимката е възглавницата, върху която е седнала майка ми. Хората, които живееха в тази къща, не биха оставили никого да седи на студения цимент, пък било то и в края на юни. Очудвам се, че не са и нахлупили и памучна шапка на главата – на мен никога не ми се размина.

Сфуматото по краищата на снимката не са от филтър, а от съвсем автентична старост.