Раждането на София

(Швейцарската здравна каса поема няколко безплатни посещения удома от амбулантна акушерка. Андреа, която наехме след раждането на Макс, говори перфектен английски, и поиска да и разкажа историята с подробности – имало терапевтичен ефект. Водеше си записки и даваше интересни коментари от другата страна)

22:00 – 23:00
Последните девет месеца не ме беше болял корем. Предният път с Макси нищо не ме болеше, водата сама се пльокна … Инсталирах си две apps за контракции, колкото да се разсея, но корема ме болеше все по-отчетливо. Казах на Марсел да звънне в болницата.

23:00 – 00:00
„Нека съпругата ви вземе душ или топла вана. Изчакайте един час. Ако болките се засилват и тя има желание да дойде при нас – заповядайте, чакаме ви.“
Чудна идея е товааа, мислех си докато се киснех във ваната, около мен плуваха гумените патета на Макс. Марсел каза, че отива да дремне, за да събере сили, защото предния път пак така се започна. Никъде няма да ходиш, казах, сядаш тука да ми правиш компания и да засичаш, че може да изтърва телефона във водата. Гледахме как бебето марширува през кожата ми и обсъждахме логистиката.

Книгите съветват да си стоиш вкъщи възможно най-дълго за да не се стресираш от болничната атмосфера. Само че аз много си я харесвам нашата болница, като си приготвях багажа имах чувството, че се готвя за кратка ваканция. Много повече се притеснявах, че колата е в гаража, а не пред къщата, че трябва да събудим Макси, да го облечем без да го стряскаме и да го оставим при Кати и Беат – единствените хора, които поеха ангажимента да се грижат за него при форсмажорни обстоятелства. Исках Макс да е на сигурно място възможно най-рано, а не когато ми причернява пред очите.

Макси се събуди в колата, регистрира къде сме (каза: „Tschu Tschu B-a-a-ahn“, влак пуф-паф, когато минахме покрай гарата) и много се зарадва, че нещо се случва. Леко се разстроил когато Марсел го оставил на Кати, но се кротнал преди да са затворипи входната врата. Задължена съм им вечно на тези хора!

Аз в това време се превивах на паркинга.
Имах огромно желание да споделя с някого и пак единствения буден човек се оказа Ели в Чикаго.

01:00 – 02:00
„3 см! Чудесен напредък!“ – каза акушерката Клаудия Кепели, на видима възраст 22 години. Мушна ми един абокат на китката за всеки случай.
Колко хубаво, че не е баба, помислих си. И колко разочароващ прогрес. Ако разкритието е средно сантиметър на час, това значи дълга агония.

Бяхме в съседната на стаята в която бяхме предния път, този път нямаше вана, но бях преоблечена със същите дрехи. Седях с изпънат гръб на изправено до положение на кресло легло, без да се облягам и стисках очи от време на време.

Акушерката намести зад гърба ми възглавница за кърмене и попита как съм, ослушвайки се за думата „страх“.

(страхът предизвиква адреналин, който разрушава естествения болкоуспокоител – ендорфина. Т.е. уплашената родилка има нужда от повече емоционална подкрепа).

Добре съм, добре, всичко е под контрол.
„Какво мога да ви предложа за пиене“, попита тя.
„Джин тоник!“, помислих си аз.
„Минерална вода“, отговори Марсел.

02:00 – 03:00
Love is … да ти държат косата докато повръщаш вода в пластмасова купа. При това по чорапи – Макси на няколко пъти беше преподредил багажа ми за болницата и явно последния път не сме пъхнали чехлите на Марсел. Контракциите се засилиха, стягаха ме през кръста като уред за мерене на кръвно и ми спираха дъха, все едно някой ме беше сритал в корема. Марсел ме държеше за ръцете и пухтеше окуражително – не чувах какво ми говори, но можех да го имитирам, а дълбокото дишане наистина помага.
Най- интересното в този момент беше ясното усещане, че бебето не само рита, но и се спуска надолу по корема ми.

03:00 – 04:00
Най-
гадният
период.

Акушерката излезе.
Марсел заспа. Капка сили не му бяха останали.

(Той държи да уточня, че не е било от безотговорност – през последните месеци той води Макси на градина, ходи на работа, удря по едно рамо на строежа, прибира Макси и го къпе; денят му продължава над 12 часа и често не спим нощем поради зъбите на наследника)

Ритмично пружинирах на голяма синя гимнастическа топка.
Имах нужда от дъвка за ума. Чак започнах да се ядосвам с какъв акъл се навих за това раждане. Опитах да си мисля за Ели, единствения буден човек, за който се сетих. Опитах да мисля за … За нищо не се сещах. Изведнъж точките по възглавницата за кърмене се запулсираха пред очите ми и започнаха да ме атакуват като градушка с всяка контракция.
Марсел се събуди и го помолих да я разкара далече от мен.

04:00 – 05:00
„PDA! Перидурална упойка!“ – казах.
„Не може, много е рано – отговори акушерката – 6см! Ще звънна на д-р Маркс!“

Имам много нисък праг на физическа болка. Толкова нисък, че не е праг, а направо е сравнен с пода. Искам упойка дори когато ми вземат кръв от пръста.
Най- неприятното обаче беше абсолютната липса на контрол върху тялото ми, както и да се кривях на ляво и на дясно нищо не помагаше.

(според Андреа това не се отнася за всички. Има жени които преспокойно си спят по време на контракциите докато усетят, че бебето напъва да излиза)

„Мога да ви предложа друго – продължи акушерката – упойка с дозатор. Свързва се с абоката, когато усетите болка натискате бутон, който пуска медикамент в кръвта ви.“

Отказах. Исках нещо, което да не изисква мислене и действие от моя страна.
На Марсел му беше студено от умора и постоянно се опитваше да ме завие. Аз се потях като при треска и го блъснах да не ме приближава въобще.

Очите ми се зарваряха за сън, опитах да се облегна назада, обаче – аааааа – ужасно ме болеше. Предполагам всички истерични раждания, които дават по филмите се дължат на хоризонталното положение.

(Не задължително, каза Андреа, някои жени предпочитат да легнат, така им е най-удобно)

„… Или, продължи акушерката, топъл коремен компрес с върбинка!“

Давайте, казах.
Носех си и моето лавандулово масло, което много я зарадва, я какви сме изпълнителни, и окуражи Марсел да разтрие раменете и кръста ми.

Отпуснах се моментално от двата аромата, въздъхнах и – пльок! – водите се спукаха с облекчение.

05:00 – 05:45
Болките спряха все едно някой ги беше изключил централно. Ако бях уред това щеше да е мига, в който таблото за управление светва отново. Не смеех да мръдна за да не разваля момента.

„Пълно разкритие! каза акушерката. Невероятно, толкова бързо! Къде бихте искали да родите?“.
Не и във вода, казах, не искам да се местя от тука.
„Както виждам изправения гръб ви помага, така че ви предлагам да седнете … “

Тя метна на пода чисто чаршафосано одеало и придърпа ниско столче – като половин геврек с четири крака.
„Имаш отговор от Ели: „Го-во-ри на бе-бе-то …“, засрича Марсел.
Ключово напомняне, помислих си, хайде, бебе, a little more action, давай да приключваме.

Скокнах от леглото и седнах на столчето. Влезе д-р Маркс, приглуши светлината още повече. Аз се изправих за да и стисна ръката, поразходих се съсредоточено, налях си чаша вода.
Акушерката прихна: „Нали затова сме тука, дайте ни поне вода да ви сипем!“

Казах и, че бебето напира.
„Тогава напъвайте, каза тя, един-два пъти по-леко, а после както го чувствате“.

Ето това най-много ми хареса от цялото раждане – никой за нищо не ми се бъркаше. Бяхме само четирима, светлината беше насочена към пода. Нямаше клизми, бръснения, команди напъвай-не напъвай, никой не ме наричаше „момиче“ или „майче“.

Акушерката и д-р Маркс бяха седнали на колене върху одеалото, Марсел – зад гърба ми. Бяха оставили нощницата ми, донесена от къщи, свободно да ме покрива до коленете – казват, че в този момент ще ти е все едно, но на мен въобще не ми беше все едно че не съм разголена пред хората.

Напънах втори път. Акушерката кимна и каза – „Още веднъж, пак така. Бебето има много коса!“
Поех си въздух, събрах си мускулите на топка и извиках: „Ааау!“. Не от болка обаче, а като човек който се опитва да повдигне пиано.

Изведнъж двете жени се разбързаха без думи, изкараха дебела хавлия, пакет с ножици и разтвориха ръце – бебето се хързулна секунда по-късно, каза „Уааа!“ и се ококори срещу мен.
Бях в шок, защото нищо не ме болеше. Голямото напъване се оказа най-лесната и най-кратката част.

(Зависи от човека, каза Андреа. Някои жени се стряскат при мисълта, че бебето излиза и страдат много)

Марсел отряза пъпната връв веднага, в крайна сметка решихме да я запазим в банка за стволови клетки. Олеле, помислих си, бях забравила, че така бебето се стресира! То обаче изобщо не изглеждаше стреснато, продължаваше да ме зяпа, „Аха, значи така изглеждаш от вънка!“

Приличаше на розова топчица със здраво стиснати крачета, без верникс, със съсирек кръв в косата. Премигах и се наведох напред, пак ли е момче? Акушерката го зави с топла хавлия, каза „Meiteli!“ , „Момиченце!“, и ми я връчи в ръцете.
Да знаеш или да не знаеш предварително пола на детето е много личен избор. Аз не мога да си представя как ще пропусна триумфалното му обявяване в края на раждането.

Нарекохме я София, на майка ми. Sofia, с „f“, за да има еднакъв брой букви на кирилица и на латиница.

Не се наложи да ми слагат медикамент за изхвърляне на плацентата, защото тя излезе след като се изкашлях. Учтиво ме помолиха да дам бебето на Марсел и да се върна на леглото. Преместих се върху сменен чаршаф и погледнах назад – намачкано одеало, една ножица, плацентата като черпак черешово желе. Спретнато чак.

Върнаха ми бебето, то засука, и се започна един шев и кройка с местна упойка, който продължи дълго.

Пак ни честитиха, изгасиха лампата, навън се разведеляваше, и ни оставиха сами.