Първият учебен ден

 
 Учебната година в Швейцария започна още през август, защото Голямата лятна ваканция тук трае само един месец. Децата имат много почивки през годината (следващата е през октомври за три седмици) и не им остава много време да се мотаят без работа. Ваканциите в отделните кантони са по различно време, което е много практично тъй като намалява ръкопашните битки за отпуски из офисите.
Като дете никак не обичах първия учебен ден, а като родител сега – още по-малко. Става ми мъчно като виждам как бързо растат децата, не само моите – ако сте пуснали снимка на ученичето си във Фейсбук да знаете, че съм се умилила и просълзила.

Макси започна втората година от задължителната предучилищна, а там децата не се делят по възрастови групи. Големите започнаха първи клас и се изнесоха към училището, а на тяхно място дойдоха четири годишни новобранци. Сега групата на Макси има активна роля във вътрешната buddy system. На всяко от големите деца е зачислено по едно от новите и децата прекараха половината юни в майсторене на картички и рисунки с които да посрещнат „зайците“. Сега когато учителката поиска да се хванат за ръце на път за физическо суматоха няма – всяко голямо дете се хваща за зачисленото му другарче.

Гледайки плана за тримесечието изненади няма.

Запазват понеделник като ден „Покажи ми!“. Всяко дете носи от къщи нещо, което иска да покаже на другите – играчка, предмет от ваканцията, каквото си поискат. Задачата не е задължителна, но Макс е голям фен и обикновено представя джунджурии от моите командировки – автобус от Лондон! матрьошки от Москва! – които създават лъжлива гламурна аура около се семейния ни лайфстайл. Съседчето Тео доведе веднъж кучето си. След миналогодишната ни хоспитализация Макс беше поканен в един понеделник да разкаже какво означава да си в болница. 

Пак ходят в гората, пак рисуват на свободни теми. Имаха и спортен празник, който според Макс бил губене на време. Аз много мразех спортните празници някога, защото нито съм по спортовете нито по големите празници, но не му го казах.
На първия учебен ден ни спряха от полицията и ни подариха кутия с три тебешира – червен, жълт и зелен. Помолиха ни да напишем с тях слогана на тазгодишната им кампания, да снимаме написаното и да го пуснем в социалните мрежи с хаштаг #radstehtkindgeht. 

(„Колелата спират, детето минава“ – превод по смисъл, но на немски има и рима. Ако има по-бърз и ефективен начин да си разпространиш рекламна кампания на полицията – здраве му кажи!)

 По повод новата учебна година на нашата улица възникна конфликт.

Съседът А смята, че децата трябва да си звънят на вратите сутрин, да се изчакват, събират и да вървят заедно. Принципно аз съм съгласна, но практически плана няма как да се осъществи ако са намесени повече от две деца, а в нашия случай са пет.
Съседката Б мисли, че сега е момента да се научат на самостоятелност и всяко човече трябва излиза от къщи само с мисълта да стигне на време и да внимава като пресича.
Швейцарците са хора на консенсуса и разправиите им са много интересни от антропологична гледна точка – стремя се да не се намесвам, но и да съм на първия ред за да си водя записки. Липсата на откровена простотия в това общество определено ми допада, но си мисля, че понякога един гневен скандал, в който всеки да си изкаже мнението барабар с емоционалната пара се отразява добре.
 (Гневен скандал – Хавиер Бардем към Пенелопе Крус: „Марияелена, пор фавор, СПИК ИНГЛЕЗ!“, „Вики Кристина Барселона“). 

Но за швейцарците изпускането на нерви е абсолютно недопустимо. Често пъти споровете им са игра по острието на търпението и този, който кресне първи губи на секундата. Неумението да се държиш цивилизовано те декласира без значение от интелектуалната мощ на аргументите ти. 
Сега децата правят каквото си искат – ако се засекат по пътя към предучилищната се изчакват, ако не се видят вървят сами. Родителите поддържат хладни, възпитани взаимоотношения и предполагам в един момент целия спор ще се разсее.
Междувременно Софи ходи с детската градина на ферма. Дали и да подържи в скута си една кокошка. И останала много доволна.