Първите дни

София обича да спи. За сега! Сбъдна се коментара на Ива, че Господ има милост и не праща по две еднакви деца.
В будните си часове още след раждането тя ни наблюдаваше с огромно любопитство, сякаш до сега за нея сме били не особено умна радио пиеса, в която всичко, освен бронхитите на Макс, е било суета и гонене на вятъра.

София е много спокойна и почти не плаче, което не оставя капка съмнение кой е баща и. Ние с Макс сме българи-нерваци в тази къща.

София огладнява на редовни интервали, само два пъти нощем. Точна е като швейцарски часовик (за сега!) не се наложи да повтарям параноичните записки от първите дни с брат и (ляво, 7:00, дясно, 7:34, ляво …). А кърменето, оказва се, е като карането на колело.

София обича да и е топло. Майка ми беше много зиморничава. Помня как едва се беше регистрира в хотела при една командировка и веднага се беше отправила към сауната – в Кайро, при температура на въздуха над 40С.
София оценява, когато креватчето и е стоплено с черешови възглавнички и не се разделя с кашмирените си терлички, подарък от Леа, дори и през нощта.

София обича да имитира физиономии – това го бях забравила, но е типично за възрастта и. Усмихва се често, напълно неосъзнато, но според акушерката Андреа тя изглежда по-мъдра от нас и просто не може да се сдържи като ни слуша какви ги дрънкаме.

София не обича да и се качват на главата. Излязох с Кати и Сара на кафе преди две седмици, и минаващите швейцарци, добронамерено любопитни, поглеждаха в количката и да ахкат каква е мъничка. Това много я ядоса („на маймуна ме обърнахте!“) и съм и обещала, че вече няма така.

Останахме в болницата само четири дена, въпреки, че касата поема седем, а аз лично с удоволствие бих останала около месец. Марсел беше с нас само две нощи, защото сметнахме, че е по-важно Макс да се върне колкото може по-скоро към нормалния си домашен ритъм.
На третата нощ бях заспала със София на ръце. Когато се събудих няколко часа по-късно някой ни беше завил, загасил лампата и оставил кана топъл чай. Ето затова не исках да си тръгвам.
Но ми домъчня за Макс.

Той се срещна със София в деня на раждането и. Пощуря се от радост, вика „Офи! Офи!“, напира да я гали и да разтваря юмручетата и. На следващия ден обаче откри, че леглата в болницата се регулират с дистанционно и това отмести всичко друго назад за момент.

Според учителките му той е бил съвсем наясно, че ще имаме бебе от момента, в който бременността ми е проличала. Забелязали са, че от тогава се заиграва с кукли, че носи на бебетата в градината играчки и биберони ако се разплачат… Вечер целуваше и галеше корема ми: „О, бебе, бебе!“.

Почти десет дена след като се прибрахме вкъщи ми беше обявил студена война. Избягваше ме, отказваше да говори на български, очевидно беше ядосан, че ме е нямало няколко дена, поради което аз се обливах в хормонални сълзи.

Отношението му към София е в две крайности – или напълно я игнорира, или е много нежен, целува я, опитва да и бърка в ушите или стиска крачетата и.
Щом види някой от нас да я носи на ръце моментално се увисва от другата му страна, явно свиква, че изконни негови територии сега са собственост и на друг човек.

Сега обаче пак сме приятели.

Продължава да ходи на градина, за да не се ошашка съвсем от новости – първо сестричка, после нова къща и всичкото в рамките на един месец.

Т.нар. регресия, съзнателно връщане назад в развитието на голямото дете с цел копиране на бебето, се изразява в отказ да ходи пеша. Ако преди и с бой не можехме да го качим на количката сега няма нищо против, което е удобно за нас. Дори и по стълбите не иска да слиза, вдига ръчички и заповядва :“Носи!“, което не е особено удобно за нас. Макс не пита и не моли, той изисква и заповядва.

Аз съм в чудесна форма, даже когато ме питат как се възстановявам питам – от какво? В болницата бях с много ниско кръвно, основно защото не се хранех редовно от вълнение. Сега всичко е тип топ.

Животът ми с Макс и работата беше брутално интензивен. Денят ми беше разделен по секунди. Знам например кой точно ъгъл по пътя към гарата ще ми спести време сутрин, когато искам да си взема закуска от хлебарницата, да оставя Макси на градина и да се метна на влака в 7:33. Разписанието ми варираше в зависимост от климатичната обстановка (заледяване по моста = -3 мин!) и дали влача лаптоп или не. Бременният корем и детската количка бяха константа.

Животът с бебето е пълната противоположност, бавен до побъркване.
Само че този път не се побърквам, наслаждавам се.
Да се занимавам само с бебето, без да хвърча на работа е лукс, който сама съм си заслужила.