След раждането

Швейцарските бебета имат много опции къде да видят бял свят.

Ако лекарят позволи – в къщи, със свободно практикуваща акушерка (Марсел и татко в гръцки хор отхвърлиха идеята).

В родилна къща – нещо което прилича на хотел и се обслужва само от акушерки, но нямаме много наблизо до нас.

Частна болница – по-малки са и по-уютни от държавните, истински семейни стаи, с двойно легло и т.н … обаче на мен нещо презентацията в тази която ходихме не ме впечатли. Верно, имат по-голямо меню за храната и телевизионни канали, но процентът цезарови сечения е също по-висок, а и на презентацията прекалено много се отнесоха с музика, слайдове на коне препускащи към залеза и други алабализми така че ги отписах.

Навсякъде се ражда само в присъствието на придружител от семейството, акушерка, и личния гинеколог. Ако гинекологът отсъства по някаква причина викат дежурния от същата болница, така че със сигурност си има и лекар. Няма сестри, санитарки, няма студенти по медицина, хора да влизат и да излизат – пълно усамотение ти дават.

Каквото и да избереш се покрива от здравната каса, 100%. Не е безплатно като „носете си дрехи, храна, медикаменти, дребни за санитарките и имайте предвид, че докторът цветя и бонбони не пие“ – всички прегледи, видеозони, всички витамини които ми изписаха и болничния престой се покриха от застраховката.

Болницата в която се роди Макс е нещо като нашите окръжни в България, т.е. съвсем стандартна, държавна. Ние с Марсел ходихме на няколко презентации и тази на Bürgerspital ми допадна най-много. Беше академична, по същество и отговориха блестящо на всичките ми гадни въпроси (колко процента от ражданията за оперативни, колко деца се раждат годишно и как за разпределени по месеци, кога за последен път правихте епизиотомия, защо препоръчвате естествени упойки …). Освен това сандвичите с които ни черпиха в паузата бяха един път :)!

Има възможност за изписване 8 часа след раждането, ако си имаш наета свободно практикуваща акушерка и гинеколога се съгласи. Хората масово го правят, за да не се травмирали от престой в болницата. Първо и аз така исках, но после реших, че е тъпо – на кого ще показвам мускули? Пък и каквито болници съм виждала по света точно швейцарските е абсурд да ме травмират.

В Швейцария човек има избор от три вида здравни застраховки – базис, получаста и частна. Последните две означават, че плащаш малко повече на месец, но ако се наложи хоспитализация ти гарантират стая с две или едно легло.

Моята застраховка е получастна, и затова бях в самостоятелна стая.

Това не е ВИП стая като в България. Мисля, че в БГ ВИПа е коренно различен от нормалните стаи, а тук не е така. Ползвах същите екипи, носеха ми същата храна като на останалите с базис застраховка, всичко си беше същото с единствената разлика, че бяхме сами в стаята, банята беше само за нас и си имахме маса за повиване. Жените с базис застраховка бяха по три в стая с бебетата им, имаха две бани, а за повиването трябваше да изминат четири метра до съседната стая. В чекмеджетата на всички маси имаше памперси, чисти дрешки, памук, бадемово масло и кърпички за почистване. Мръсните дрешки се оставяха в общ кош.

Добре, че Макс се роди в петък – така имах два дена да си поема въздух. От понеделника нататък ни метнаха все едно сме на работа. Връчиха ми плана за деня по часове – закуска, среща с педиатър, среща с физиотерапевт, урок по къпане на бебето, обяд, среща с консултант по кърменето, среща с гинеколог, разговор с акушерката… На хората им е ясно, че в първите дни наред с радостта идва и умората и хормоните от които не спрях да плача с дни и целта им е да ти вдъхнат увереност, да можеш да се справиш сам вкъщи. Консултантката по кърменето например ми реши всички трудности само за половин час, но после идваше всеки ден да ме види за да си говорим за Ла Лече лига и как е било едно време и принципно да ми се радва, че кърмя без да се налага да ми изнася обичайната лекция за полезността от естественото хранене.

През цялото време Макс си беше при нас, въпреки че винаги можехме да го оставим в „детската стая“ при акушерките (Марсел ги наричаше ту „кушерки“, ту „шишарки“). Пак в детската стая имаше индустриални количества мостри на каквото се сетиш – козметика, храни, памперси, към които персонала се отнасяше със смесени чувства. От една страна разбираха, че повечето от нас за пръв път виждат такива артикули, но от друга постоянно ни повтаряха, че на бебето лосиони не му трябват, само бадемово масло, шампоан не му трябва в първите шест месеца, изкуственото мляко не е за предпочитане и дори кърпичките за почистване не са необходими при домашни условия – вода и памук са напълно достатъчни.

Положението с родилната помощ обаче не винаги е било така блестящо. Присъствието на бащата се е разрешавало още през 60-те, но както ми обясни баба Маргарет това много рядко се е случвало. Работната седмица е била шест дена, повечето хора са работили из фабриките и раждането не е било основателна причина да ти дадат почивен ден. Преди трийсет години бебетата са били отделно от майките, давали са им ги само за храна, отношението към пациентите също не е било особено грижовно, не е имало обучения, литература.

Останах си с най-светли чувства след петте дни в Bürgerspital. Можехме да останем и още, застраховката покриваше „докато се стабилизирам“, но Марсел каза, че му е много трудно да изкара на леката болнична храна.

На тръгване ни изпратиха с куп литература, тестери, уверението, че можем да им звъним по всяко време с въпроси и анкета от отдела по контрол на качеството към Bürgerspital – дали сме останали доволни от обслужването.

Изпратих им благодарствено писмо по пощата.

Те ми отговориха – и те се радвали, че са отговорили на нуждите ни.