Пианото на швейцарската железопътна гара

Другата седмица Макс ще има контролно по темата за миналото тримесечие, древния Рим, което ни даде повод за екскурзия до Augusta Raurica – археологическа местност с музей близо до Базел. Augusta Raurica има и допълнителен чар за мен защото е лесно достъпна с обществения транспорт, т.е. от нашата врата до тяхната с минимум чакане по гарите.

И така запасихме се с вода и моркови за из път и се метнахме на влака.

Щом стъпихме на перона в Олтен ни блъсна мощна вълна от музика – някой свиреше на пиано. Хайдн. Веднага затътрих децата по посока на звука.

Майка ми инвестира геройски в моите занимания по музика. Тя самата свиреше чудесно на пиано, беше вземала уроци около десет години, и искаше да направи същото с мен, но не се получи. Мразех пианото. Ненавиждах го. Мразех бавния си напредък, мразех красивата си учителка, която театрално масажираше слепоочията си, отчаяна от мен. Уроците приключиха едва когато изпаднах в нервна криза, хвърлих школите на пода и крещях до посиняване, че няма да ходя на пиано никога вече, никога. Била съм на осем или девет.

Музиката, обаче, обичам и до днес. Не свиря, но слушам с удоволствие, разтоварва ме и ме зарежда с оптимизъм – някои хора спортуват срещу стрес, аз си пускам “Ашкенази свири Шопен и Рахманинов”.

Швейцарците отдават огромно значение на извънкласните занимания и хобита и са създали впечатляваща система, която изкушава децата с какво ли не. Никой не очаква от тях да хукнат на повече от две, важното е да си изберат нещо – започва се обикновено със спорт или музика, но има клубове за кино, моделиране, програмиране, танци. Има дни на отворените врати така че когато детето стигне определена възраст то няма как да пропусне възможността да се докосне до потенциално хоби. Тези възможности за извънкласни занимания не са съсредоточени само в големите градове (тук всяко село си има спортен клуб или оркестър) и са финансово достъпни. Швейцарците вярват, че всяко хоби развива потенциала на детето, стига то да се занимава по собствено желание, помага му да се справя със стреса, да намери нови приятели, да работи в екип, да се концентрира и въобще да се занимава с нещо продуктивно, без да очакват от него да стане стане спортна звезда или Моцарт.

Когато моите деца доброволно се записаха на барабани и флейта, само повдигнах вежди. Обещала си бях да не ги товаря с родителски амбиции по този параграф. Те обаче се занимават с удоволствие, само по за половин час на седмица. За разлика от българското музикално училище, в което децата се занимават почти професионално от ранна възраст, швейцарското напомня по-скоро нашата “музикална школа”, извън основното и средното училище.

Винаги се впечатлявам по време на карнавала през февруари как по улиците се изсипват толкова много швейцарски аматьорски оркестри, продукт на системата.

Винаги се впечатлявам и че в афиша на всяко сериозно музикално събитие в Швейцария с традиционно скъпи входни билети има поне едно българско име.

И така на гарата в Олтен кънтеше Хайдн.

Под навеса на първи коловоз, защитено от вятър и влага, стоеше блестящо черно пиано. Беше стъпило на плътен, ярко червен килим, проснат на асфалта. На също така лъскавата пейка седеше съвсем невзрачен човек – оплешивяващ, над 50-те, с бозаво яке и сиви панталони, в краката му лежеше плоска чанта. И свиреше. Дори не ни забеляза когато го аплодирахме, просто обърна следващата страница на нотите и продължи. Изпълнението не беше гениално, други зяпачи нямаше, но акустиката беше страхотна, заглушаваше дори влаковете, притъпяваше високоговорителите, а енергията на живото изпълнение както винаги ми развинти главата. След малко той спря, прибра нотите в чантата си, качи се на току-що пристигналия влак и … изчезна.

Децата веднага се сбутаха да седнат пред инструмента, заопипваха клавишите и бодро задрънкаха гамата. Чак на мен ми се прииска да изпълна “Гайдарче” от Парашкев Хаджиев, което незнайно защо помня и до днес. Но и нашия влак пристигна и трябваше да продължим към Древните римляни.

Пианото, оказа се, е маркетингова кампания на швейцарските национални железници още от 2018. То се мести по план – всяка седмица е на различно място (датите са тук). Пътуващите се приканват да снимат изпълненията и да ги качват във Facebook, за победителите има награда.

Ето и видео материал от пианото в Цюрих:

Подейства ни много цивилизоващо.

И тъй като с това започнах – в Augusta Raurica беше страхотно! Интелигентна реставрация, хармонично съжителство на археологически обект и жилищен квартал, изключително добре поднесена информация, въпреки че предметите в музея са далеч от богатството на Варненския некропол или Тракийското съкровище. Въобще как е представено нещо е понякога по-важно от самото нещо. На голямата карта с Римската империя с дебели букви бяха отбелязани Одесос и Сердика.