Относно задължителното образование от четири годишна възраст

Тази седмица до мен достигна ехото на протеста за задължителното обучение от четири годишна възраст. И не му обърнах внимание защото в социалните медии е пълно с професионални опозиционери. Те са ПРОТИВ всичко, имат силен глас, но не и смислени аргументи, все ТЕ са им виновни и най-важното – никога не предлагат решение. Ама никога. Айде да не давам имена.

От една страна е голямата патърдия как не достигат детските градини, от друга училище за децата на същата възраст е „не-не!“. Останах с чувството, че както винаги някой нещо не е обяснил както трябва, защото продължавам да не вярвам в конспиративни теории, че ТЕ са намислили нещо злокобно и трябва да се пазим с всички сили и средства.

Добре че беше Митана да ми обясни с едно изречение проблема, за което съм и много благодарна.

Когато за първи път чух, че моите деца ще тръгнат на четири на задължителна предучилищна в Швейцария ми се изправи косата.

Моят първи клас, с изключение на тържественота откриване на учебната година и на другарката Хинева, беше тъжна история. Аз тежах 18кг., а чантата 8кг.
За обяд си отивах вкъщи, другите се хранеха на стол, където миришеше неприятно. После, клюмайки, се връщах пак на училище при друга учителка, другарката Бобева, която беше зла, зла, млада жена. Понякога имахме рисуване и моделиране при допълнителна другарка – отегчена млада жена.

Във втори клас се започна месомелачката първа/втора смяна, седем часа в сряда, торбата с дрехи за физическо, голямо междучасие през което учителките се пререждат на бюфета за закуски и т.н. – това всички сте го минали.

Тогава и през ум не ми е минавало, че всичко това не е редно, просто не предполагах, че има друг подход. Обаче, гледайки швейцарския опит, ранното училище може да бъде организирано по съвсем човешки начин.

Малко швейцарчета ходят на КИТА – доброволна целодневна градина, като моите, но всички задължително тръгват на kindergarten, нещо като нашата предучилищна, на четири годишна възраст. Там, за ужас на американци и англичани, „на нищо не ги учат“. Докато в англоезичния свят (а може би и на други места) децата започват да четат на 3-4 години, в Швейцария програмата има други цели. Предучилищната е четири пъти в седмицата и само до обяд. Децата трябва да са излезли от памперсите и спокойно да свикнат да остават без родителите си за няколко часа. Няма натиск – майката на нашия комшия Тоби ходи заедно с него в предучилищната почти месец докато детето и се почувства комфортно.

Според председателя на родителския комитет протестиращ срещу идеята малките деца имат нужда само от родителите си, но той греши – децата на тази възраст могат да се облагодетелстват от хиляди неща, които не могат да получат от семейството си. Научават се да разговарят, да спорят, да обясняват, да разпознават чувствата на другите, да имат търпение, че не винаги могат да получат каквото искат, че са заобиколени от себеподобни и трябва да се научат да живеят с тях.

Много мъгливо ли прозвуча?
Спомняте ли си как в първи клас все имахме „проблеми с дисциплината“. Деца, които не слушат, не запомнят правилата – че вдигането на ръка е знак, че искаш да кажеш нещо, деца които постоянно крещят или се бият в междучасията. Точно тези проблеми се решават със задължителната предучилищна. Нормално е децата да са шумни, разсеяни или агресивни ако никой не им е показал как да управляват енергията си. Според швейцарците от четири до седем годишна възраст има достатъчно време спокойно да ги въведат в реалността извън домовете им, там, където те не командват парада, но пак ще са уважавани ако уважават околните. С тези умения в първи клас, на седем, всички спокойно могат да започнат да се учат да четат и да смятат без допълнителен стрес от липсата на социални умения. Друго предимство е, че децата от чуждестранни семейства се научават да говорят на немски, така че няма да се окажат изоставащи лузъри безнадеждни в първи клас. Представяте ли си колко би било полезно за малките циганета да научат български преди първи клас.

Така че, не съм съгласна с аргумента, че „на четири години социализацията е да излизаш навън и да си играеш с децата, тоест да имат някакви взаимоотношения, би било добре родителят да бъде наблизо, за да може да има контрол.“ Предучилищната не е заместител на семейството и играта с приятели, тя е възможност да обогати опита на децата и да улесни социализацията им като самостоятелни индивиди.

Не съм съгласна и с довода „който няма пари да си дава детето там, ние, останалите, ще се оправяме сами“, „обучение вкъщи“ и тинтири-минтири. „Всеки за себе си“ е неефективния принцип на джунглата, обединението е символ на цивилизацията. Честно, нима детето ми ще живее добре с идеалното образование осигурено от моите пари, ако после ще трябва да живее с хора, чиито родители не са можели да си го позволят? Обучението, както и здравеопазването, трябва да е еднакво добро за всички деца без значение от заплатите на родителите им. Това е работа на държавата, затова плащаме данъци.

Съгласна съм обаче с гледната точка на Митана, че никой нормален човек не си би дал детето при нула гаранции, че обучението му ще е като в швейцарското училище.

Ако аз отговарях за тази реформа, щях да планирам една година разяснителна кампания. В никакъв случай нямаше да я нарека „училище от четири годишна възраст“, предвид как всички сме травмирани от българското училище.

После щях да въведа пробни предучилищни на няколко места в страната – само за желаещи с възможност да спрат детето си ако преценят, че не му се отразява добре.
Щях да осигуря образовани и мотивирани учители, за които тази работа е призвание. Има такива хора. Щях да им осигуря прилични заплати и малки класове и директна отговорност.

След това щях да следя развитието и всяка седмица, и да поощря деца и родители да споделят добрите си впечатления. Хората, всички хора, не вярват на чиновници и говорещи глави по телевизията, те вярват на бг-мама.

От ранното тръгване на училище/предучилищна ще спечелим всички, но само ако е въведено с необходимия брой квалифицирани и амбицирани хора. В противен случай май наистина е по-добре да се изчака.