Откраднаха ми портфейла

Посред бял ден, в Швейцария, на центъра на града ни, от детската количка!

Това стана още на 14.07., барабар с падането на Бастилията, ама не ми се разказваше до сега, че ми беше криво.
Изобщо крива беше цялата оная седмица. Първо Максимус взе да вдига температура, ама само нощем. И от понеделник го мислих – да го пращаме ли на градина или не. Един ден го държах в къщи (той пощръкля), после го пратих на градина – все същото. Хер Доктор каза, че е с ранен стадий на белодробна инфекциа, но няма страшно, на време го хванахме, ето тука едни хапчета до другата седмица.

На следващия ден работих от къщи за да си го гледам, обаче едно нещо на работа се сдруса супер неприятно и на мен се падна радостта да го съобщя на шефа ми по телефона. Той се вбеси като о, Музо, стой та гледай гнева на Ахила Пелеев – не към мен лично, но към всеки който беше докоснал някога въпросния проект (повечето от хората по проекта са ми приятели, и не обичам когато някой им се ядосва без основание).

След този наситен ден Марсел предложи да изляза да се поразходя на въздух с Макси, ето, даде ми портфейла, иди и си купи един сладолед. Аз малко се замислих, после го взех и го пъхнах в джоба на количката под дръжката. Явно съм била много отнесена тъй като изобщо не забелязах Моника и бебе Ана които ме спряха да си поговорим, после на няколко пъти погледнах в джоба – портфейла си беше там. Направихме с Макси един тегел колкото да си сменя часа за зъболекар и точно пред зъболекаря – БАМ! – портфейла го няма. Две дебитни, една кредитна и една българска лична карта. Карта за влака, за застраховката и от козметичния магазин, на която събирам точки. Съвсем малко пари в брой. Една снимка на майка.

Хукхах аз в обратната посока да проверя да не би да съм го посяла някъде по пътя, обаче не – даже на Макси биберона намерих, той го беше метнал по пътя, но портфейла го нямаше.

Един час и 150 франка по-късно банковите и жп картите бяха блокирани, поръчах нови които трябваше да пристигнат след два дена. Най-много ми хареса съчувствието „Ооох, г-жо Брунер, колко неприятно! Но не се тревожете, парите ви са на сигурно място. Бихте ли потвърдили – последната ви покупка е била в магазин Окаиди-Обейби, обувки на стойност осем евро?“. Само за кредитната арта леко се паникьосах, защото беше четвъртък вечер, а в неделя заминавах в командировка в Сан Франциско, а там без кредитна карта няма как да преживея.

Новите карти пристигнаха навреме, командировката мина ОК (много работа, ейййй, хората все виждат лимузината и шикарния хотел, но не и как ти се стопяват лагерите когато си в друг офис).

За съжаление портфейла ми не се появи от никъде. Сега, може би си мислите, защо изобщо тая подобни надежди, нали човек като краде не го прави с мисълта да върне нещата обратно. Обаче стават такива работи в Швейцария най-редовно. Марсел си забрави наскоро портфейла във влака, защото гледал Федерер на телефона си, обяви го в загубени вещи на гарата срещу 50 франка, и портфейла се върна жив и здрав след седмица, минус парите в брой. Будна гражданка го намерила и предала на съответнте органи. Ден по-късно се обадиха от гарата, станало грешка – парите му също били там, те пропуснали да му ги дадат.

Аз нямах тоз късмет.

Единственият ми дерт беше личната карта, защото не ми беше много ясно каква е процедурата. Минах през Посолството в Берн, от където ми обясниха, че нищо не можели да направят, швейцарците трябвало да я обявят за открадната. Не останах убедена, защото според моята логика само този, който е издал документ може да го блокира. Нали от банката не искаха да минавам през полицията, просто ми блокираха картите.

Пуснах мейл на кантоналната полиция, от там казаха да се явя лично на гишето им, благодарим ви, че посетихте нашия сайт, при спешност се обадете на телефон 112.

Миналата събота, с изплезени езици, ние с Макси влетяхме в кантоналната полиция да обясним какъв ми е проблема. Добре, обаче от там искаха номера на личната ми карта – единствения документ, от който нямам копие!!! Като побъркан архивар надлежно съм съхранила касовата бележка от тостера, примерно, но копие от картата нямах. От полицията казаха да мина пак като го намеря, можело даже и в градската полиция да ида , че ми е по-наблизо.

Татко, да е жив и здрав, се оказа че има номера на картата и така във вторник аз цъфнах в градската полиция този път. Г-жа полицайката мисли, цъка на компютъра, звъня по телефона и каза – сори, не сме я издали ние тази карта, никога не сме я записвали някъде (в Швейцария се легитимираш с разрешително за престой и паспорт). Няма как да я блокираме, идете в Посолството. Ама нали бях там!? Пак изтичах и до кантоналната полиция – дръжки. Недоразумение. Наистина ищо не можели да направят, да се обърна към Посолството.

Събрах си бумагите и хайде пак към Берн, добре че Посолството е на две крачки от офиса ми.

Там същата работа – трябва ви протокол за откраднат документ, иначе няма как да задействаме процедурата в София. Добре де, питам, защо ви е този протокол, защо ще тръгна да си измислям, че ми я няма картата, ето, честна дума, няма я! Пак ли да ходя в полицията и да настоявам.

– Амииии… почеса се специално повикан за целта служител, имаме много такива случаи, всички идват с протокол!

И ми даде следния безценен съвет:
Идете, каза, в което и да е полицейско управление в Берн, ето, изберете си кое, кажете, че тук ви е откраднат портфейла и те ще ви дадат протокол. После пак елате при нас.

Сега, всеки лъже от време на време, обаче да вляза при швейцарските власти и нагло да ги лъжа в лицето – хич не ми се стори правилно това. Не е редно, както би казал дядо. Обаче това беше съвета на Посолството :)! Все едно Алек Попов го беше писал тоя диалог!

Предложих да им звъннем и да им обясним какъв докумен трябва, обаче Служителя махна с ръка – „няа, да са разпаями с тях сега“.

Благодарих му за акъла, прибрах си бумагите и най-сетне се затътрих на работа, където пуснах един мейл на полицията, честно, наистина ли не могат да ми дадат протокол. Час по-късно получих отговор от г-жа Патриция Фингер, която дълбоко съжаляваше, че ме е заблудила и те наистина са можели да ми дадат протокол, моля, минете пак през гишето.

Тая сутрин най-сетне си взех протокола. Чакаха ме в осем сутринта, не ми взеха такса и се извиниха за недоразумението и за това, че принтера им е бавен и трябваше да изчакам 10 минути.

В Посолството бяха много горди, че ето, можело значи, дадоха ми една бланка за блокиране на лична карта и казаха да не се тревожа ще я блокират и като се прибера трябва да си извадя нова.

Честно казано в Посолството обикновено ми вършат работа въпреки, че не се представят с имената си и никога не измитат нападалите клечки по пътеката към входа на сградата, и да, понякога излизат с абсурдно непрофесионални идеи.

Дано никога да не ви се случва, обаче – направете си копие на личната карта. И не носете нищо емоционално в портфейла си.

Единственото за което ме е яд е снимката на майка.