На български референдум в Берн

Българското посолство в Берн се помещава в сграда не толкова красива като на шведското, но компенсираща с идеално местоположение особено ако пътуваш с обществен транспорт.  Преди да се родят децата ходих там веднъж годишно по празници и съм свидетел на външните метаморфози в зависимост от посланика. Имаше период с разкошни портрети на българските малцинства от Иво Хаджимишев – татари, помаци, гагаузи. Имаше период, в който храната на коктейлите се сервираше в съдове за еднократна употреба, внасяйки конфуз сред швейцарските гости. Не че някой коментираше, но швейцарците са хора на протокола и посудата за пикник не се вързваше с висотата на национална дипломатическа институция.

Веднъж един служител през кикот ми разказа как от нашата мисия поискали да заградят паркоместо пред сградата, за да е резервирано само за посланика. „Как ще обясним на гражданството, че това място не е достъпно за всеки?“ – объркано попитали егалитарните власти в Берн. „Ами ние сме дипломати, ние не сме обикновени граждани“, обосновали се от наша страна. „Вие сте дипломати, това е професията ви, която с нищо не ви прави по-специални от останалите хора“ отговорили домакините и отхвърлили иска. 

В интерес на истината в посолството винаги са ми вършили работа, макар и не винаги с оптималната експедитивност и професионализъм на швейцарските им колеги.

Днес забелязах, че кабелите които грозно висяха от фасадата са поприбрани, не знам дали нечий здрав разум се е обадил или властите в Берн са се възмутили, но ефекта е добър. Плочките към входа, които бяха ад за минаване с детска количка, също са ремонтирани много добре. Тези подробности може да ви се струват дребнави, но посолството в Берн е представлява всички нас и трябва да го прави с достойнство – не „за да не се излагаме пред чужденците“, а защото българските граждани го заслужват.

Днес на входа ни посрещна млад, ентусиазиран и приятелски настроен служител, който ми даде необходимата бланка като ред по ред ми обясни какво трябва да попълня. Замислих се с що за хора си има работа този човек ако се нуждаят от указания за „ЕГН“, „номер на личната карта“ и „дата“. След това почерпи децата с по един шоколад -жест, който в общия случай би ме ядосал (дори прабаба Маргарет иска от мен разрешение преди да им предложи нещо сладко), но в български контекст ми се стори разбираем – дошло е гостенче, отваряш бонбоните. 

Бланки имаше достатъчно. Указания – също. Избирателната комисия от 4-5-6 човека беше много сериозна и отговорна, предупредиха Марсел да не влиза с мен в стаичката, но после настояха децата да заповядат за да видят как протичат нашите избори. Заговориха ги на български, но Макс и София усещат когато привличат внимание с двуезичността си и реагират с хладно мълчание. Приел поканата буквално Макс се мушна под масата, където не откри нищо нередно и след това си тръгнахме защото трябваше да ходим на зоологическа градина (снимката е от площадката там).

На излизане видях множество брошури – на вече приключила изложба на носии и кимона в японския културен център, изложба на българска художничка, две туристически дипляни на страната, една от които беше с черно бели стари снимки и изглеждаше по-добре от по-актуалната. И реклама на хотел „Мак“, Златни Пясъци, четири звезди, предлагащ pool, sauna, fitness, table tennis, darts, doctor, massage, hair dresser, exchange bureau, wifi free, bars, pastaria, meeting (?!), и където, съдейки по снимките, сгъват хавлиите по стаите във формата на лебед. 

Иска ми се в посолството да проявяват много по- сериозна селекция на подобни материали.