Надолу

Това е стълбището към нашия килер. В петък по обед Макс се изтърси надолу от третото стъпало до крайната площадка защото, чисто гравитационно, нямаше как да продължи по-надолу.

В първите дни след като се преместихме той гледаше стълбите с респект и чакаше някой да му подаде ръка за да слезе или за да се качи. След това установи, че може да слиза надолу по дупе и да се качва нагоре на четири крака. Скоро след това реши, че не си струва да жертва скоростта за сметка на сигурността и започна да се катери сам.
Беше уверен и стабилен и отложихме купуването на преградните решетки за след шест месеца, когато София ще пълзи.

Минути преди да падне ние с Марсел го наблюдавахме от горе как слиза да си вземе изпусната играчка. След това се сети, че долу има още нещо, обърна се и хукна пак докато баща му остро извика:“Langsam!“. Видяхме го как се спъна и заби чело надолу -това за мен беше най-страшното. След това се затъркаля стиснал ръце около лактите си, блъскаше се наляво и надясно докато си дрънна носа в пода.

Изплака моментално, което беше добър знак – не е губил съзнание. Вдигнах го на ръце докато си поемаше въздух, изкарах пътьом от хладилника студен компрес и седнахме да дивана и двамата треперещи. Нямаше кръв никъде, само огромна морава цицина над дясната вежда. Пи малко вода, но продължаваше да плаче и да ме стиска за врата. На автопилот, с бледи спомени от собствените си падания, го изведох на чист въздух, стиснах го здраво и му показах кучето на съседите. Той млъкна веднага.
Изчаках около половин час навън докато той започна да протестира от студения пакет на челото и се изхлузи от скута ми. Вървеше в права линия, макар и малко колебливо. Описах полукръг около главата му щракайки с пръсти и той безпроблемно проследи движението с двете се очи. Попитах го дали го боли някъде и той ми подаде палеца си, на който му нямаше нищо.

След това се залепи за баща си, не пожела да стъпи на пода, но обядва като за две деца и не протестира когато го сложих да спи, впреки, че в такива случаи не трябва да го оставям да спи, а да наблюдавам как се държи.
След два часа го събудих, цицината беше спаднала чувствително. Беше кисел, както винаги когато го будим след обед, но адекватен и на български и на немски, като нарочно превключвахме езиците бързо за да сме сигурни, че не запецва никъде.
В следващите 24 часа не даде никакви основания за тревога, но аз още се обливам в пот като го гледам да преминава покрай стълбите или – още по-страшно – да върви назад.

С Марсел мислено преминахме през целия списък „Как можехме да прескочим инцидента“.
Държахме ли го под око? Х
Имаше ли пантофи на краката си? Х
Казахме ли му да върви бавно? Х
Имахме ли основание да го оставим да върви сам? Х

Не беше ли по-разумно да построим къщата на един етаж? О
Може би. Само че Иполит на Марджори си е сцепил устната миналата седмица след като се опитал да достигне по-висок рафт, качвайки се на кула от книги.

Другата седмица купуваме прегради за най-малките жители и гости на casa de Brunner.
И Бог да ни пази всичките!

****************************************
P.S. Ако някой има да добави нещо по темата – какво друго се прави когато дребосъка падне от някъде, истории с положителен финал или изобщо нещо конструктивно – моля!
Всички коментари всяващи страх и съмнения ще бъдат безмилостно отрязани
.