Набери-си-сам-точка-ch

Най-любимото и най-омразното ми задължение като дете беше брането на ягоди. Дядо ми имаше лозе зад крайните квартали на Варна, където се отдаваше на градинарското си хоби с ентусиазма и хаотичността на любител-фанатик. Лозето му се отблагодаряваше с огромна реколта от всичко засадено, която на свой ред задействаше семейната консервна манифактура – компотена кампания, доматена кампания, лютеница и т.н.

Ягодовите пилигримажи бяха в началото на юни. Дядо ни посрещаше по бермуди, потник и пиратски завързана кърпа на главата, бос, почернял като абориген и пулсиращ от щастите да е заобиколен от хора и растения за чието съществуване бе допринесъл лично. След четиресет минути стомахът ми се вкисваше и точно когато бях готова да си тръгвам ми се връчваха две кошници с които ме отпращаха обратно в лехата. Зад гърба ми кънтеше възмущението на майка ми ама как може да е толкова мързеливо това дете!

И с това се започваше ягодовия ад. Пек и монотонност. Корените на растенията се бяха разпрострели оформяйки гъста полянка, която трябваше да се изпощи с нечовешко старание. Събирах само узрелите ягоди, но полу узрелите коварно се зачервяваха зад гърба ми давайки повод на майка ми да сочи тук и там и неодобрително да клати глава. Само да порастна, мислех си аз, и вече никой няма да може да ме накара да бера каквото и да е!

(Марияана, приятелка от Хелзинки, сподели почти идентична история от нейното детство, от лятната им колиба някъде из финландския залив)

Преди няколко години обаче разглеждах снимките на моята приятелка Таня, която води децата си да берат ягоди в една ферма до Базел. И ме обзе меланхолия – Марсел черпи нашите с абсолютно същия сладолед който е обичал като малък, „Ракета“, който се произвежда в Швейцария от полета на Гагарин до сега, води ги при роднините, с които самият той е отраснал и се надяваме да учат в неговата гимназия след години. Светът, голяма част от хората и местата в които аз отраснах изчезнаха като шадравана пред малката „Валентина“. И нищо не мога да направя по въпроса. Но мога да ги заведа да на ягодобер. Точно сега не трябва да ме мързи.

Отне ни поне три години да се натуткаме – или изтървавахме сезона или някой имаше температура, но онзи ден официално тръгнахме за ягоди. Фермите, предлагащи самообслужване са на „набери си сам точка ch „– има опции за бране на цветя и куп други плодове, но щом завихме до най-близката до нас ни посрещна табела „Затворено до понеделник“. На страницата засвяткаха предупреждения, че поради големия интерес узрелите ягоди са се изчерпали тази и онази ферма затварят за няколко дена.

На следващия ден ни се отвори късмета – на полето вече имаше доста народ, от тези които не само ще си наберат ами и конфитюр ще си сварят, и от другите, лежерно пристигнали с домашна купа за салата.

За първи път виждах как се отглеждат ягоди в индустриални количества, тъй като съм от малцината абсолвенти на Варненския икономически университет които не са ходили на селскостопанска бригада в Англия. На входа висяха ПРАВИЛА: съдовете, донесени от къщи се теглят преди бране; загнилите ягоди се откъсват и оставят в специален кош; полето не е детска площадка. За спонтанните берачи имаше осигурени картонени щайги.
Яденето на корем спред мен се подразбираше, но Марсел не беше убеден, защото не беше споменато в ПРАВИЛАта, обаче никой не дойде да ни спре. Разкошни, едри, ароматни, червени отвън и от вътре…

За разлика от дядовите, фермерските ягоди бяха подредени в стройни редици, между които беше постлана слама (straw-berry, нали) и при такава организация бях направо европейски шампион – 3кг за 20 мин! Децата бяха много доволни, въпреки че Софи не виждаше разликата между узрелите и зелените. След 15 минути и доскуча и взе да сипе слама по косата си. Наоколо беше пълно с деца на тяхната възраст и фермерите бяха опнали малък батут, да ходят да се подрускат като им писне, а не да щуреят из полето ( пред батута също имаше ПРАВИЛА: родителите носят отговорност за децата, батута не е за възрастни… и т.н.).

На връщане колата ни беше заобиколена от група съседи под десет годишна възраст, които проявиха жив интерес на коя точно ферма сме били, защото, оказва се, те всички са ветерани в ягодобера.

Макси пита кога ще ходим пак.