Мумин

Отдавна ми беше ясно, че поради времева, географска и политическа дистанция масовата култура, в която ще растат децата ми няма да има много допирни точки с тази, в която съм отраснала аз. Затова когато първият Мумин неочаквано цъфна у нас малко след раждането на Макс предизвика възторжени викове от моя страна :“И аз я имах тая книжка! И аз я имах едно време!“. 

Муминтролите са герои на Туве Янсон, финландска писателка от шведскоезичното малцинство на страната към което спадат още Линус Торвалдс и Анна. 
(Мнозинството там не им крещи да стават на сапун).

Муминтролите живеят в муминската долина и незнайно как съм чела на български повечето книги за тях, въпреки че притежавах лично само една – „Невидимото дете“.

Муминтролите са адски симпатични и не толкова популярни, което ги прави особено мили в моите очи. Бутикови някак. Докато на човек не му се родят деца няма никаква представа за океана от комерсиален кич изповръщан навсякъде, а като родител съм длъжна да набутам под носа на Макс първо и основно моята селекция от масова култура за да формирам все пак някакъв сносен вкус. Муминтролите са естетска работа – графически семпли, нарисувани са от самата Туве Янсон, а северната им мъдрост ми напомня за прагматизма на Анна. Те казват на децата например колко е лесно да изпиташ щастие –  просто трябва да легнеш на моста и да се вгледаш във водата под него.

Благодарение на щедростта на Анна и Кати вече сме се обзавели с чашки и чинийки с Мумин, чаршаф и възглавници, плюшен Мумин, а за Коледа получихме и pop up книжка, формички за пясък, кубчета с Мумин и муминтролската гора и дори детски бисквити с Мумини. Докато разопаковаше подаръците Макси се провикваше весело: „МуНин! МууууНин!“

Муминтролите са доказателство, че не е необходимо модерните символи на някоя страна да размахват байраци и да сучат мустаци, а трябва просто да интерпретират и комуникират по оригинален начин една култура.

Апропо в България имаме Мумински аналог – Тримата глупаци на Доньо Донев, които Макс и Марсел откриха заедно преди около месец и зяпат в захлас по Youtube. Те са герои на Елин Пелин, но анимационния им модерен вариант е гениално разбираем на всички езици и както сама се убеждавам – за всякаква възраст. 

(Макс се смее най-много на три минутните клипове с противопожарни предупреждения, които са създадени за телевизията по поръчка някъде в края на 70-те; аз пък се сетих как с майка гледахме „Нарекохме ги Монтеки и Капулети“ на фестивала на анимационното кино през 1985, и след прожекцията видяхме, че сме един ред зад самия Доньо Донев – никой в училище не ми повярва, защото беше too cool to be true).

Предполагам някаква неуредица с авторските права не дава възможност на Глупаците да се превърнат в успешен български франчайз, какъвто напълно заслужават да бъдат.