Моите швейцарски съседи

Преди много години на една студентска конференция в чужбина се заприказвах с полякиня на моите години. “Минах през България миналия септември, сериозно каза тя, там живота е много труден. Хората едвам свързват двата края. В малките населени места видях как се събират, всеки носи по нещо за общ съд на огъня, така готвят за да преживеят”.

Ние с моя колега Средков се спогледахме и прихнахме да се смеем. Търпеливо обяснихме на полякинята, че България наистина не е цъфнала и вързала, но че в случая е била свидетел не на гладуващи българи, а на варене на лютеница – автентичен обичай, който не се възпризвежда за туристите из ресторантите като нестинарството и кукерството например. Бурканите с крайната продукция лютеница не са най-важната част от тази традиция, тя е също така идеална възможност да се събереш с приятели и роднини в последните горещи дни на лятото за балканско дуенде сред апогея на есенните зеленчуци и малко пушек. Не съм сигурна, че полякинята ни повярва, но си дадох сметка в каква заблуда можеш да се вкараш ако не си на ясно със социализацията на хората в дадена култура.

Тъй като швейцарското общество традиционно функционира добре, хората нямат настойчивата нужда да търсят неформални връзки по между си. Не е необходимо да молиш съседа да ти наглежда къщата докато си във ваканция (престъпността е ниска) или да ти полива мушкатото (има си автоматични системи) или просто да си помрънкаш с някого, че обществения транспорт е не надежден (надежден е). Митовете за отчуждеността са до известна степен верни – има съседи които с десетилетия си говорят на “вие”, има и писмени оплаквания че съседа ползва душа си след 22ч., при условие, че в правилника на конкретната жилищна сграда това е забранено. Тези примери обаче не са универсални.

В предходното ни жилище, кооперация с четири самостоятелни апартамента, нямаше никакви специфични правила. Фирмата, стопанисваща сградата, беше положила усилия да събере оптимална конфигурация от наематели. Не повече от двама чужденци (аз и една канадка), две двойки под и една над 40 годишна възраст, три семейства и един офис, всички работещи на пълен работен ден. Сходствата в начина ни на живот до голяма степен осигуряваха мирното ни съжителство, бързо намерихме общи интереси и с всички бивши съседи сме си приятели и до днес.

Нашата следваща, самостоятелна къща, се намираше на нова улица. Повечето къщи вече бяха населени, други бяха още в строежи, а аз бях в майчински – кърмех, преобувах, понякога спях – и като в “Прозорец към двора” на Хичкок наблюдавах динамиката наоколо. Улицата беше еднопосочна и абсолютно празна. Моите съседи живееха в паралелни часови пояси. Някои излизаха за работа в 6:30; децата тръгваха на училище малко преди 8ч.; пенсионерите прибираха пощата си около 9ч. и след това нямаше никакво движение до към 16ч., когато децата се връщаха от училище. Между 18 и 20ч. всички сякаш вечеряха и после замираха. Българските социални средища – детската площадка или пейката пред блока – нямаха видим еквавилент на нашата улица.

Съседите дружелюбно ми махаха от колите си, а когато в крайна сметка се заприказвах с тях научих за кварталния празник.

Преди няколко години, осъзнали комшийския вакуум на новата улица, Тина (индийка отраснала със седем братя и сестри) и Олимпия (дъщеря на гърци, отраснала в Швейцария), решили да прганизират сбирка. Изпратили покани за съботата преди началото на новата учебната година през август, наели шатра, маси, грил и хладилник и поканили всички живущи в близкия периметър. Единствените условия били всеки да заяви предварително с какво ще допринесе – купа със салата и някакъв десерт за около шест човека; месото всеки си носел и грилирал сам; наемът на шатрата се разпределил между всички потвърдили присъствие. На първия празник се отзовали над 50 човека и си прекарали толкова добре, че от тогава сбирката е ежегодна.

Така за първи път се срещнах с всичките си съседи едновременно – пенсионери, семейства с малки деца, семейства с големи деца, семейства без деца. Всички бяха спретнати, като за гости, а не по домашному с чехли, носеха си порцеланови съдове и стъклени чаши за вино и оживено разговаряха по между си. Първоначалното ми впечатление за изолираност се оказа погрешно – те наистина се радваха да се видят, но бяха възпрепядствани от различния си дневен ритъм.

Възпитаното държане, липсата на пластмасови паници и малките свещи по масите превърнаха вечерта от палаткова улична вечеря в очарователно цивилизовано събитие.

Тийнейджърите ми разказваха за летните си стажове, родителите им разказваха за последните си екскурзии, всички живо се интересуваха от произхода ми, бабата на Олимпия се оказа солунска българка. Професиите се споменаваха бегло, само ако любопитствах, обединяваха ги градинарство, добронамерени клюки за местните политици, състоянието на близкото училище и плановете за следващата ваканция. Празникът приключи около 2 часа след полунощ.

От този ден нататък се чувствах много по-комфортно на новата улица. Моите съседи наистина нямаха нужда да бъдат близки приятели помежду си и не всички се отзовават на поканата – семейство лекари ми обясниха, как целия им ден преминава в разговори и просто не са в настроение за квартален празник пък било то и веднъж в годината; никой не им се сърди.

През следващите години кварталният фест се доразви. Неколцина възрастни съседи починаха, родиха се бебета, децата проходиха, тийнейджърите се изселиха.

Напоследък организацията премина в наши ръце и се оказа очудващо лесна, благодарение на доверието което съществува в швейцарското общество. Поръчваме шатрата през април и сме напълно сигурни, че ще е доставена в уречения ден през август. Децата разпределят поканите в пощенските кутии в началото на май. Доброволците за разпъването и прибирането на шатрата не се нуждаят от напомняне. Всички оставят лептата си за наема в обща кутия на самата сбирка. В тези августовски вечери хората постепено ми разказваха за себе си неща, които никога нямаше споделят ако бяхме ограничили отношенията си до кимване и вежлива усмивка. Съседите под десет и над шестдесет годишна възраст са най- големите фенове на събитието.

Тази година, един ден преди феста, на вратата ни позвъни Кристоф – пенсиониран учител по физика от близката гимназия.

“Извинявай за безпокойството, притеснено започна той, но Мѝхал не е получил покана. Нали си го спомняш? Той е чех.”

Разбира се, че си го спомнях. Хер Мѝхал, на видима възраст около седемдесет, не беше от постоянно живущите в квартала. Идваше си само за лятото в къщата, наследена от баща му. Миналата година феста съвпадна с пристигането му от Прага и той цъфна с два буркана кисели краставици от южна Моравия, тъй като нямал време да приготви обещаната салата.

Потвърдих, че лично съм пуснала поканата в кутията на хер Мѝхал – нямаше причина да го отлъча от събитието.

“Имаш ли една покана? Нека да му я занеса лично”, закърши ръце Кристоф.

Отговорих му, че точно сега нямам под ръка, но хер Мѝхал е добре дошъл. Кристоф се успокои, благодари, стисна ми ръката и си тръгна.

Празникът беше успешен както винаги. Всички четиридесет и осем човека, заявили участие, пристигнаха на време и се засуетиха около грила с чаши в ръка. Бяхме покрили масите с ярко жълти покривки, освен халдилник и грил и имахме и кафе машина, дадена на заем от участници и разкошна метална кофа за лед с кожена дръжка, в която почиваха бирите. В този момент винаги ми липсва музика, лек джаз сред общото жужене, но останалите организатори бурно възразиха; без музика даваме достатъчно пространство за разговори, обясниха те. Тази година обаче имаше музика – съседът Роланд, видима възраст 62, се появи облечен в шотландски национален костюм – с килт, риза, шапка – и изсвири на гайда Scotland The Brave и Amazing Grace (на бис). Човекът си намерил хоби след пенсионирането и с ентусиазъм участва във фестивали, концерти и въобще където намери място за изява.

Към края на вечерта се заговорих с хер Мѝхал, обясних му, че нямам представа къде се е затрила поканата и че искрено се радвам на присъствието му.

“Аз идвам тук само през лятото, каза хер Мѝхал, емиграцията … от една страна не е за мен … от друга – може би направих голяма грешка, че не емигрирах тук преди много години”

“Къщата беше на баща ми. Той прекара десет години в затвора през 50-те години.”

Хер Мѝхал знаеше, че съм българка и се сещам по какви причини са затваряли хората в онези светли времена.

“Когато излезе на свобода той си мислеше, че живота ще продължи по старому. Но аз вече не бях на десет, а на двадесет, и майка ми беше глава на семейството. Беше им трудно, много трудно … След това, през ‘68-ма той … замина … за Швейцария”.

През 1968 социалистическите страни (с изключение на Румъния) изпращат танкове за потушаването на Пражката пролет. Явно това е била последната капка за бащата на хер Мѝхал и той … заминал.

“Баща ми имаше две университетски дипломи – инженерство и право. Веднага се устроил на работа и си купил тази къща. Виждахме се рядко, беше изключително трудно. Сега къщата е моя и прекарвам тук ваканциите си. Аз си имам интересна професия в Прага …”

В последствие разбрах, че хер Мѝхал е лекар и цял живот е работил в университет в Прага. Попитах го дали живота в Чехия се подобрява.

“С всяка изминала година се подобрява – твърдо заяви хер Мѝхал. Първо в големите градове, но сега и в малките населени места напредъка е очевиден.”

Оптимизмът у източноевропеец в пенсионна възраст е нещо изключително рядко и ми действа тонизиращо. Попитах го на какво се дължи чешкия прогрес.

“Образованието. Особено с техническа насоченост. При нас то винаги е било на ниво, а квалифицираните хора са магнит за работа, за инвестиции… Аз … аз съм бил в България, в Созопол през 1972 и в Слънчев Бряг през 1975. Хареса ми. Много зеленчуци внасяхме някога от България, добра селекция от вина …”

След това някой ни прекъсна и разговора тръгна в друга насока.

При разчистването след полунощ забелязах, че в единия буркан с краставички е останала само саламурата (изядени лично от София, която не хапна нищо друго тази вечер), а другия е пренесен в нашата кухня. От София.