Лимонов крем

Майка ми обичаше да прави сладкиши. Не от кулинарни амбиции, а защото споделянето и аромата им бяха за нея квинтесенцията на средната класа. В къщата на баба ми домашния сладкиш е бил част от неделния концерт – майка ми на пианото, сестра и на цигулката плюс няколко къндаринки в клетка. Идилията никога не беше пресъздадена в нашия хол, тъй като ненавиждах да свиря на същото това пиано. Краят на седмицата у нас включваше „Всяка неделя“, клокочеща кафеварка и огромен куп чаршафи за гладене.

Рецептите и не идваха от готварската книга (притежаваше точно една, сватбен подарък от баща и, защото преди да се омъжи е можела най-много да забърка айрян и да свари яйца). Не следеше и никакви женски списания – мисля, че беше единствения човек който подминаваше „Паралели“ в купа с плажни четива за да си вземе „Съвременник“. Рецептите, написани на ръка по страници от служебни бележници, бяха епоними на нейни колеги или приятели – кекс „Марта“, соленки „Митка“ – и затова приготвянето на сладкиш с майка ми водеше до увлекателни истории за автора на рецептата или за повода довел до нейното записване.

Безуспешно се опитвам да въведа сладкарския и подход в повечето аспекти от живота си – тя беше убедена, че няма какво да сбърка и в 99% от случаите се оказваше права. Въпреки, че ни отгледа с домашна храна майка ми не беше домакиня тип да реди с фуркет сьомга хайвер. Между другото научих от нея няколкото основни принципа при печенето на кекс – продуктите да са на стайна температура, фурната да е винаги предварително затоплена, сухите и мокрите съставки да се смесват в последния момент и винаги да използвам цялото пакетче бакпулвер без значение какво пише в рецептата. Най-честата издънка беше леко килнатата форма на кекса, защото горните реотани на соц-фурните никога не работеха както трябва.

Като всичко създадено с желание и качествени продукти сладкишите и бяха чудесни, макар и не кой знае колко разнообразни. Казвах и, че записките и показват малки вариации на три яйца, една чаена чаша мляко и единствената сериозна разлика е наличието или липсата на какао. Тя вдигна рамене и каза – „Не яж тогава“, знаейки много добре, че това никога нямаше да се случи.

Веднъж, трябва да съм била на около дванайсет, ми попадна списание с рецепта на разкошна шоколадова торта и най-учтиво я помолих да ми я преведе от немски – език, който тогава не говорех. Тя вдигна поглед от пишещата машина, каза, че за съжаление няма свободно време, но така като ме гледа аз имам предостатъчно, връчи ми един немско-български речник и ми пожела успех. След това отново се върна над материала си. И аз наистина я преведох и даже все още я правя от време на време.

На общия фон лимоновия крем изглеждаше като кубинска танцьорка с пера сред кордебалета на „Лебедово езеро“. Майка ми го знаеше от детството си и не го правеше много често, което му придаваше допълнителна екзотика.

Една чаена чаша захар се смесваше със сока и настърганата кора на голям лимон и три жълтъка. Добавяха се четири чаши гореща вода, бъркаше се бавно с дървена лъжица (с метална загаряше) и постепено се добавяха три супени лъжици брашно и три супени лъжици нишесте. Сместа бавно се сгъстяваше и изискваше лек майсторлък за да се получи наистина хомогенна.

След това се разливаше във високите ни седемдесетарски чаши за шампанско.
Белтъците се разбиваха с половин чаша захар и се добавяха като снежна шапка върху изстиналата жълта повърхност и след това – тук е целия финт – чашите отново се пъхваха във фурната, загрята само от горе, за да добият преливащ бежов загар.

Крайният резултат беше много ефектен, особено в онези черно – бели времена.

Не мога да повярвам, че я няма вече осем години.