Към Крит

20130831-125410.jpgКати има практичен трик за миговете на гняв и себеичност когато и иде да тръшне вратата на деца, задължения и очаквания и да закрачи в неопределена посока – поема си въздух и започва да изрежда наум всичко, което можеше да е триста пъти по-зле.

Можех да съм на осемнайсет.
Можех да бъда жертва на домашно насилие…

И аз прибягвам до нейния подход особено когато събирам багаж за ваканция. Колкото обичам да пътувам толкова и мразя да подреждам багаж. Все ми се струва, че дори и да натикам цялата къща в червения сак пак ще забравя нещо очевидно като памперси например.

Във вторник хладно излъгахме децата, че отиваме на работа и ги оставихме в градината за да се приготвим за пътуването без тяхната помощ и за да свършим адски много домашна администрация, която се беше натрупала през последните месеци.

Швейцарските железници предлагат регистрация за самолетни полети на почти всяка гара, което означава, че се чекирахме и пратихме сака за летището ден преди излитането, като щяхме да си го получим директно на Крит.

Марсел искаше да купи малък куфар за Макси, самостоятелност нали, обаче аз не се съгласих с аргумента, че ако трябва да тичам с дамска чанта и ръчен багаж на международно летище след две деца бягащи в противоположни посоки, едното от които е наакано, не искам да мисля и за куфар-калинка метнат някъде по трасето. Мисля, че той ме разбра.

В деня на отлитането трябваше да се погрижим за само за ръчния багаж.

Капки за нос.
Парацетамол.

Събирам пръснато Лего.

Вентолин.
Кортизон (да не дава Господ!)

Макси: „Mama, искам во-ди-цаааа!“

Лепенки.
Прахчета против повръщане.

Шитвам си работния компютър в чекмеджето.

Термометър.
Памперси.

Събирам пак пръснатото Лего.

Кърпички.
Носни кърпички.

Софи вика на немски: „Kak-ka!“ След това на български: „Ако!“ – като се тупа по задните джобове да не би случайно да не усещам и аромата.

айПад?АйПад!
Зарядно за айПад.

Събирам същото пръснато Лего.

Книга
Парфюм.

Събирам за пореден път пръснатото Лего.

Опаковам всички течности в прозрачен плик.
Да не забравим да пуснем данъчната декларация на път към гарата.

Бързо! Бързо! Макси вика: „Автобуууус, чакай, ние идваме!“

Във влака си поехме малко дъх. Само малко! Марсел изрежди всички възможни проблеми от тук нататък. Ами ако не са ни резервирали столчетата за кола? Оу, хотела, който запазихме преди три месеца и беше идеален според TripAdvisor, има три негативни коментара от последните две седмици, гостите били настанени в друг хотел поради презаетост!

На летището Софи заспа, което означаваше обяд за останалите – от както имам две деца и едното спи винаги се чувствам така, сякаш карам колело с една ръка и си свиркам „Пърл Джем“.

След контолата за сигурност едвам откъснах Макси от лентата на скенера – „mama, чакай, още други неща идват!“

Летище Цюрих е много приятно място, защото всички досадници са разпределени по интереси. Пушачите са в клетка с логото на Кемъл; бизнесмените са в бизнес lounge; децата са поканени в baby launge, без майтап. Официалното име на Baby lounge е Family Services и е за всички пътуващи деца, има поне пет маси за преобуване, вода и кърпички за дупе; има микровълнова за стопляне на храна и пластмасови съдове; високи столчета; тоалетни с табуретка към чешмите така, че децата да си измият ръцете сами

И селекция от играчки, които подозирам са били предмет на магистърска теза на изучаващ детска психология. В baby lounge децата си играят толкова спокойно и дружелюбно, сякаш ги снимат за реклама на УНИЦЕФ.

Пет минути до извеждане към самолета, подредихме се на гейта. Софи иска да върви. Софи иска да се катери на количката. Секунда невнимание и – бам! – Софи се търкулва надолу и си фрасва темето в мраморния под.

Срам!
Срам ви казвам насред международното положение – четири гейта народ ни зяпват, а аз я стискам и тайно опипвам пораженията. Няма кръв, но тя плаче ли плаче, а аз искам да си пусна мустаци и да запраша към Мексико. Позволяват ни да се качим с предимство. Срам! Срам!

Можеше да е за спешното!
Можеше да си гледам телефона докато тя се хързулна!
Можеше да някой да ми размаха пръст и да ми се развика що за блейка съм.

Пътуването с деца в самолет си е заложническа ситуация. Толкова бях стресирана от падането, ритане, пипане къде ли не и събиране на пръснати моливи, че повтарях „Не, не! Не! Не!“ докато Макси не ме дръпна за ръкава укорително – „Mama, какво „не“?!“

Можеше да летим за Сеул!

Закопчани почти три часа в седалките Макси командваше положението осъзнал безпомощността ни. Искам M&Ms. Още M&Ms. Червен M&Ms. Не! Син M&Ms! Сега ти даваш на Макси таз шнола и аз съм багер, ти си камион – кажи: „бръъъъммммм!“

Кацнахме по живо по здраво, аз стисках Софи и напомних на Марсел да вземе ръчния багаж. Летището се казва Казандзакис и аз много се трогнах – какви интелигентни хора, да си кръстят летището на писател! Слязохме от автобуса, къде е на Макси раницата – няма я! Забравил си я в самолета! Какво имаше в нея – бутилката за вода… Карай! Не!

Зайче!

Всеки знае, че децата и имат любими играчки и т.н. Обаче Зайче, заедно с Мечо и Мумин е социален артефакт. Зайче боледува с нас, ходи на градина, ходи да пишка на гърне с Макси и за разлика от Мечо и Мумин обича да пътува.

И така, стърчахме безпомощно сред пристигащите във вечерната жега.
Докато Марсел като един истински Супермен по джапанки не заяви „Отивам!“. Прибрах децата в чакалнята, поне да не създаваме калабалък на входа.

Върна след десет минути, запъхтян каза нещо като „… международно наказание за прекосяване на пистата… Даже не си носех бордната карта… Щяха да ме застрелят… Взеха ме за терорист!“

От раницата на Макси висяха чифт розови уши.

Взехме си багажа след доста чакане (покрай бруталната ефективност на летище Цюрих съм отвикнала на скоростта в останалия свят) и закрачихме към Europcar. Бюрата за коли под наем са международни мошеници, които винаги гледат да те прецакат за нещо. Разбира се колата, която бяхме резервирали не беше в наличност, а детските столчета бяха два ужасно мръсни обекта „Куче“ марка.

Поискахме други. Йорго и Спиро свиха рамене – други нямаме. Евентуално можели да намерят упътването.

(За майка ми всички всички гърци бяха Йорго, Спиро или Вангелис.)

А столчетата за кола, абсолютно задължителни в немско езична Европа, не са така обезателни на други места. Когато през 2010 ходихме в Тунис, Avis ни дадиха нещо подобно на – дръжте се! – изтръгната автобусна седалка. Ръчна изработка от тръби, железа и дамаска, от някой който си мисли, че столчетата за кола са глупава изгъзица на европейски родители. Посочихме им пет килограмовия Макс, а те така и не разбраха какъв е проблема.

Близо половин час се борихме с проклетите столчета, докато не се появи една оправна гъркиня, която с много сила и упоритост ги нагласи някак си.

Карахме в абсолютен мрак, децата скимтяха, знаехме че хотела няма паркинг и бавно се дотътрихме пробивайки си път сред маси с туристи.

То се оказа не хотел, а оазис.
Разбира се, че резервацията ни беше наред.

Собственичката се казваше София и както повечето южняци реагира на Софи така, сякаш никога ме е виждала малко дете.

Ах, каква е миличка и малка! Ах, колко е нежна! Искате ли нещо за ядене?
Върна се минути по късно с хляб, кекс и кръгчета салам, които за мой потрес децата глътнаха за секунди.

Уфффф….