Креватна живопис (шести септември)

IMG_6284.JPG Къщата на баба ми Йона беше класическa селска за 80-те в България. На два етажа, с чешма в двора, гумени цървули пред вратата, домашно произведено каквото се сетиш, рафт с порцеланови буркани за брашно и захар, репродукция на „Трите мечета“ на Шишкин и липа съхнеща върху стари броеве на „Земеделско знаме“.

Леглото с метални табли обаче рязко се отличаваше от всичко останало. Там грееше изящен пейзаж на езеро, заобиколено от заснежени планини, и върби чиито клони грациозно се спускаха във водата на фона на синьо-розово небе. Можех да съзерцавам картината с часове. Такава красота бях виждала само в старите книжки с илюстрации на Бенвенути.

„Креватна живопис – обясни майка ми – Наивни картини, малко кич, които отразяват идеализирани и измислени местности.“

(Темата за кича силно ме занимаваше по онова време с невъзможността да очертая границите му. Защо сувенирите с мидички и русалки около „Акациите“ са кич, а бузестите ангелчета от Сикстинската капела на са?)

И как този обект се е оказал в къщата на баба ми Йона, която беше – в най-добрия смисъл на думата – непретенциозен човек?

„О, и аз съм се чудила! – възкликна майка ми – Това легло и е било голяма мечта, на която не всички са гледали с разбиране. Малкият и брат, дядо Тасо, открито и се присмял – къде се било чуло и видяло орач да спи на железен креват?! Но те с дядо ти спестили и го купили“.

Изръколпясках им на ум.

И къде точно се намира това езеро?

„Няма такова езеро – повтори майка ми – креватната живопис не отразява реални места.“

Категорично отказах да повярвам! Това място съществуваше някъде, ние просто не знаехме къде. Картината – кичозна или не – беше съвсем реалистична.

„Къде точно и е реалистичното – не се отказваше майка ми – възможно ли е толкова висока планина да се спуска директно в езерото? Да не говорим за снега по върховете, докато върбата се е разлистила в летен пик.“

Не бях обърнала внимание на детайлите. Може би беше права. Но си останах с едно на ум.

Години по-късно, когато за пръв път отидох в Тичино, установих че съм била права. В южна Швейцария, а и не само там, има десетки местности които са copy-paste на креватна живопис. Веднага и се обадих.

Къде си? – попита тя.

Помниш ли креватната живопис на село? Там съм. Това място наистина съществува, ей го на пред очите ми е, не си измислям.

При първа възможност успях да я заведа в Тичино и тържествено да манифестирам правотата си. Стори ми се, че не се впечатли достатъчно, сякаш беше тъжна, че е грешала. Или може би имаше други сериозни проблеми като например собствените и остаряващи родители. После си дадох сметка, че по това време тумора вече е подтискал типичния и ентусиазъм.

Нямам никакво доказателство, но вярвам, че от 2006 насам тя ни гледа щастливо от някакъв такъв креватен пейзаж. Знам, че звучи кичозно, но всъщност не е. Убедих се с очите си.