Коледна пиеса

Миналата година, точно в седмицата преди Бъдни вечер, ни поканиха на тържество в предучилищната на Макси. Празникът беше съвсем скромен сравнен с българските представления от подобен тип. Нямаше сцена и завеса, публиката и артисти бяхме в класната стая, реквизита струваше не повече от 20 CHF, но всичките двайсет и три деца имаха роли.“Скъпи гости, започна Учителката, сигурно вече сте се досетили, че днес ще ви представим пиесата за Даниел. Вероятно вече сте видели книжките които направихме и илюстрирахме, може би сте чули и някои от песните. А сега ще ви разкажем цялата история.“

И пиесата започна:

Овчарчето Даниел живеело щастливо със своите овце. Той ги пасял на воля, а те се радвали на сочната трева и чистия въздух (следва песен).

Но една нощ във въздуха зажужало нещо непознато, овцете били неспокойни.

(Децата извадиха метални форми за курабии на конец, качиха се по столовете и ги полюшнаха във въздуха)

Изведнъж небето се обляло с ярка светлина и нагоре полетяла огромна, ярка звезда. Даниел и овцете излязли от кошарата и се огледали – от всякъде заприиждали животни и които вървели по посока на звездата.

„Какво се е случило?“, попитал Даниел.

„Родило се е царското бебе“, отговорили те. „Всички отиваме да го видим“.

Разбира се, Даниел също искал да види бебето и заедно с овцете тръгнали в нощта.

(Децата закимаха ентусиазирано.)

Вървели те дълго, дълго и стигнали при бедуините. Бедуините били приветливи хора и добре осведомени по всякакви дела. Те поднесли на Даниел чаша чай и рекли:

„Истина е, родило се е царското дете. Но ние не знаем къде е то, Даниел. Сигурно е далече, чака те много път“.

Даниел не се отказал и продължил да води овцете в нощта. Вървели, вървели, вървели, но овцете се разбунтували:

„На къде ни водиш, Даниел? Стана късно. Уморихме се! Искаме да се прибираме вкъщи. Омръзна ни да вървим! Спи ни се вече! От кога обикаляме! “

И така, една по една овцете се обърнали и заприпкали обратно към дома. Горкият Даниел много искал да види бебето, но бил вече изморен. А и не можел да остави овцете си сами. Той ги последвал неохотно и лека полека стигнали до своята кошара.

А там, сред дъхавото сено, спяло царското бебе и уморената му майка.

Завеса!

Зяпнах. Това е Ролан Барт. Учили сме го в осми клас. Или в девети.

Барт е философ, пост-структуралист и семиотик, разработил понятието за мит. Според него митът е комуникативна система, съвкупност от конотативни значения, които образуват скрито ниво на речта. Митът, казва Барт, е огромна част от съвременната култура. Всичко може да бъде мит, защото вселената е безкрайно сугестивна.

Версията за Бъдни вечер беше представена точно на нивото на пет годишни съвременни деца (пак според Барт: Митът е е нито лъжа, нито искрено признание: той е изкривяване.), при това без да стъпва по тънкия лед на теми като Бог или каквато и да е религия, защото те са твърде лични. Съдейки по имената им някои от децата може би въобще не празнуваха Коледа, но Коледа е голям празник в тази част на света. Как тогава да се комбинират двете като едновремено с това се избегне досадната комерсиализация на празника? С история, разбира се. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно съществуване към говорно състояние, в което вече може да се възприеме от обществото, защото никакви природни или човешки закони не забраняват да се говори за нещата.

Медувременно децата бяха отворили кутиите със сладкиши и с радостни викове черпеха наоколо. На никой не му е до пост-структурализъм когато има коледни курабии и когато не бил обучаван от Мариана Лозкова, най-добрата учителка по литература.

Повтарям за SEO оптимизация – Мариана Лозкова беше най-добрата учителка по литература.

Няколко дни по-късно посрещнахме Коледа в едно френско село. След вечеря всички в семейството, които не бяха майки на деца под три години ентусиазирано се отправиха към църквата, защото май цялото село вече се беше събрало там.

Било супер, израпортуваха няколко часа по-късно. Цялата Витлеемска история била пресъздадена до олтара барабар с живи животни и истинско бебе. Било пълно с хора, раздали им листи с текстовете на песните и всички пяли от сърце, макар и не съвсем в тон. Коледните песни с напълно непознати бяха поръсили моите хора с разкошно, празнично настроение и дори бяха отместили подаръците от центъра на събитието.

„Нашата пиеса показаха, за Даниел“, каза Макс.

Весела Коледа :)!