Коледа в швейцарското училище

“Правихме курУбийки!” – София тупна на масата пакет с панделка и се намести да обядва. Декември е странен месец в швейцарското училище. Завършването на всеки учебен цикъл преди ваканцията означава пик на контролните, но в замяна на това домашните, които не са много сравнени с българския ми опит, почти изчезват. Какви курабийки? По труд и творчество ли ги правихте? Къде ги опекохте?
Коледните сладки не са ми традиционни. Научих за тях от едно есе на майката на Ути Бъчваров, която разказваше за съседката си чехкиня, която винаги ги канела у тях след постната Бъдни вечер да пробват нещо  празнично. В Германия и в Швейцария те са особено практични, тъй като през почивните дни около Коледа хората си гостуват на кафе и по традиция си подаряват пакетче като това на София. Ние правим същото по Великден с козунаци и яйца – традиция, която не е позната в Швейцария. Пакетчетата са винаги с домашно приготвени сладкиши и са малки защото всяка курабия съдържа около една супена лъжица захар и толкова масло.
Печенето на курабии с децата е класически сюжет за социалните медии ако искаш да размахаш перфектния си вътрешен мир пред околните. Захар, мед, ванилия, ако има и сняг – бинго. И наистина вярвам, че при някои хора в действителност се получава така. 
При мен – не.
Странно нещо е вдъхновението. Ето, ако сега трябва да метна един козунак, запретвам ръкави и не задавам въпроси. Но към коледните курабии пристъпвам със стегната челюст и само при опрян в слепоочието револвер, нещо, което София осъзна рано и бързо се научи да манипулира. Не мога да и откажа. 
Вместо мед, канела, масло и хаштаг Кристмас/фемили/гратитюд обаче, аз виждам деца, които си ближат пръстите, пипат навсякъде с омазани ръчички, кихат в захарта, замислено мачкат масленото тесто докато се втечни и хукне към ръкавите им и точно в тоя момент им писва, зарязват ме насред кухнята и отиват да всяват хаос другаде. Чувствам се самотна сред трите вида полуприготвено тесто и си мисля за Аристотел.
Преживяванията, казва той, могат да бъдат два типа. Телос, при които се цели краен резултат, примерно курабии, и ателос, безкрайни, при които целта е самото действие – като разходка сред природата без определена дестинация. С напредването на възрастта, продължава Аристотел, човек трябва да се насочи към втория тип преживявания за да се наслаждава на живота след като е постигнал крайните си, телос цели. 
Ето така се опитвам да гледам на курабиите – не като на състезание за перфектен живот в Инстаграм, а като на възможност за съпреживяване с децата. Не ми се получава, но всяка година те ме подлъгват да опитам отново. Тази година в деня на домашните курабии заваля сняг, децата отсвириха всичките ми планове и хукнаха на улицата да строят иглу в кишата. На спокойствие и с чиста съвест си опекох курабиите сама. Не станаха за снимка – на всяка перфектна тава се падат по две силно деформирани и твърде домашни, но са наистина вкусни. Лъжица захар и лъжица масло е това! 
Но курабии в училище, с двайсет първокласника … това не исках да си го представям. По Коледа децата са ангажирани в правенето на подаръци за родителите. И подаръците на се просто картинка на разкекерчена елха и чаровно пожелание с правописни грешки, а истински предмет от работилница. Наскоро поискаха от мен писмено разрешение да снимат София за някаква педагогическа книга и тогава видях какво всъщност правят там – усмихната до ушите София режеше с грамаден трион, нейната приятелка бухаше пирони с чук в една дъска, въобще кипеше сериозен труд, със сериозна възможност да се наранят.  Много било весело, твърдят всички. Дори хартията за подаръците приготвят сами. Училището осигурява руло кафява амбалажна хартия и децата я щампират и рисуват докато стане празнична. Работата по коледните подаръци им отнема месеци и им носи тотално телос и ателос удоволствие. Научава ги също, че Коледа е повод за даване и че комерса около празника не е задължителен.
Къде, попитах, опекохте курабийте?
София врътна очи по онзи начин, който подсказва дълбокото и недоверие, че някога въобще съм ходила на училище. 
В стаята, отговори тя.
В стаята нямате фурна, парирах я аз.
Вие как готвихте в училище, не се оставяше тя.
Ние учехме готварство чак в четвърти клас, като цикъл от трудовото обучение. Не всички училища имаха оборудван кабинет. За готварството трябваше да ходим до училище “Ангел Кънчев”, което означаваше ставане преди шест и сериозен трекинг през два квартала и през едно дере (за по-пряко). Кабинетът беше чист, просторен и неестествено студен, особено за кухня. Имаше табло за социалистическото съревнование, което никой не си даваше зор да попълва и миришеше кофти. Звучи като сериозно усилие за вторник сутрин, но можеше да е в пъти по-зле, примерно да сме на опитното поле до летището в 7:30, като до там нямаше автобус. Ако родителите ти нямат кола спуканати е работата. Ако родителите ти имат кола, то тя ще е натъпкана с още много деца облечени като персонажи от South Park. След опитното поле вървяхме в индианска нишка след учителката, тъй като при околовръстното нямаше дори тротоар, за да стигнем все пак до някаква автобусна спирка. Поне вече не беше тъмно. 
Бих ли препоръчала подобно обучение за моите деца? Ни най-малко. В същото време точно това обучение беше съвсем адекватно за реалността на 80-те години и ме научи, че човек понякога трябва да полага огромни усилия пряко волята си и в същото време ме закле да търся реализация само на места, в които виждам смисъл и ми носят вътрешно удовлетворение. Така и не заобичах градинарската работа от опитното поле, въпреки че тя може да е страхотна терапия против стрес. Готвенето ми доставя удоволствие въпреки часовете в училище “Ангел Кънчев”, благодарение на майка ми и респекта и към удоволствието.
София ме изгледа със запнала уста и не каза нищо.
После обясни, че учителката е разделила децата на групи по три. Всяка група е получила готово тесто за курабийки (продава се в супермаркетите). После те сами е трябвало да се организират – да си изчистят чиновете, после един да разточва, а другите по ред да изрязват курабиите с избрани от тях форми. След това са го наредили в тава, точно обозначени кои на кого са и са ги опекли във фурната в учителската стая. В училището на София учат около 230 деца от първи до четвърти клас. Фурната е една и се използва за подобни проекти, но и от самите учителки, които си топлят в нея донесения от къщи обяд. 
София каза, че после пак са чистили, но според нея на чина и все още има пудра захар. 
Преди Коледа децата имаха и обща закуска за празника в училище. Всеки трябваше да донесе по нещо от списък – буркан мед, пресен хляб; прибори си носеха от къщи. Закуската на Макс беше с родителите и ми направи впечатление, че поне половината от децата бяха забравили да донесат обещаното, но явно това е било взето предвид при планирането защото имаше достатъчно храна ако не се разхищава. От учителската стая бяха изкарали кафе машина и все пак някакви чаши и чинии. В часа по “Човек, природа, общество” са обяснили защо приборите за еднократна употреба трябва да се избягват и защо усилията сега си струват като са им демонстрирали топящите се айсберги. Всъщност часовете са толкова впечатляващи, че Макс ни е забранил да купуваме Нутела след урока за палмовото масло, което оставя животните без дом. Сега купуваме нещо друго с голям етикет palm oil free, по-скъпо от Нутелата, но Макс твърди, че и без това с шоколада не трябва да се прекалява.
Това беше празнуването.
Всъщност не, тази година имахме и страхотен училищен коледен концерт, за който ще разкажа ако имам време.