Книгите в швейцарската предучилищна

Миналата учебна година в предучилищната приключи с работа по проекти, която, оказа се, не е ежегодна инициатива. Тази година получихме кратък анонс напомнящ, че предстои традиционния детски книжен базар. Мероприятието се провежда във физкултурния салон на училището и всяко дете може да продаде или размени там книжки, които са му излишни или омръзнали. Цените трябва да са в кръгли суми и организационния комитет напомня на децата да носят САМО книги с които наистина са готови да се разделят окончателно (през миналите години драма едва ли е липсвала). 

Макс бързо реши, че не иска да продава нищо от неговата библиотека и така в уречения ден замина на предучилищна с портмоне с 20 CHF на врата (новите детски книги се въртят от 15 CHF нагоре). По пътя сутринта ни догони съседката Ема, която е във втори клас – представете си я като фламинго с Адидас-ки – пухтяща под тежестта на две торби с произведения за продан. Книжният пазар е супер, осведоми ни тя, всяка година се включвала и … Тук тя внезапно се сети, че си е забравила портмонето и хукна обратно към къщи. Погледнах бегло в торбата и – май сме се бяхме изсилили с парите; книгите на Ема бяха с цени между 0.50 CHF и 1 CHF, но карай. 

Макс гледа на четенето с умерен ентусиазъм. И дума не може да става да си легне без да сме прочели нещо, има карта за библиотеката от както се е родил и е ходил в самата библиотека десетки пъти защото тя е основния източник на четива в детската му градина. Нашата детската градина е частна институция и няма нито средствата нито мястото да поддържа постоянен книжен фонд. Макс обича книги, но чуе ли велосипеден звънец от вън или стане ли време за полагаемите 10 минути iPad на ден четивата отпадат от приоритетите му. 

Аз се привързах някога към книгите първо защото бях изключително мързеливо дете и гоненето на топки из квартала никога не ме е привличало. Второ по телевизията нямаше какво толкова да се гледа така че четенето беше от малкото алтернативи на скуката. Не съм си поставяла за цел да уча децата на любов към книгите защото съм сигурна, че никого не мога да науча да обича каквото и да е. Ще чета, ще разказвам и ще се надявам, че крушите не падат по далече от дървото.

Когато се прибрах вечерта от работа намерих удома един рафт нови книги и едно преливащо от възторг дете. Ела, задърпа ме Макс от вратата, ела да видиш какво си купих днес. Книгите пасваха идеално на интересите му, все едно че Амазон го бе таргетирал. Книга за ЛЕГО пожараникар, за космическа станция, за пирати, за коли, една твърде бебешка за багери, която щял да носи на братовчед си в Париж. Едната от книгите беше сам издат – нечий училищен проект с рисунки и стихотворение, чийто автор я беше продал за един франк. Макс не искаше да гледа „Лека нощ, деца“, не искаше iPad, искаше да четем. Етикетите с цените и имената на продавачите още стояха на кориците, никой не го беше излъгал. 

На книжния базар е нямало родители, учителите са били медиатори, целият алъш вериш се е въртял от децата. Изборът на книги е бил оптимален – от деца за деца. Купувачите са разбрали, че книгите имат стойност – когато стигнал до тази със самолетите Макс вече бил изхарчил всичко и го ударил на молба. Продавачката категорично отказала да му я даде без пари, но точно тогава се появил съученикът Янош, който подарил на Макс последния си франк. Представих си ги – цял салон 4 – 10 годишни които рекламират, определят цени, пазарят се, смятат, вземат пари и връщат ресто. 

Въпреки че съм фен на класическите театрални постановки в края на първи клас, с букви-корони на главите, признавам – идеята с книжния базар е много, много добра.