Как швейцарците реформират училищното образование

С интерес проследих разправиите около националната стратегия за детето в България, което ме предизвика да разкажа как швейцарците са реформирали средното си училище.

Нашата стратегия и тяхната реформа са две различни неща, но сходствата между темите са много.

Може би си мислите, че швейцарците са седнали около кръглата маса, поговорили интелигентно месец-два и си стиснали ръцете като цивилизовани индивиди?

Нищо подобно.

Когато става дума за национално съгласие по въпрос който ще засегне децата им, хората навсякъде реагират по един и същи начин – с огън и меч. И така би трябвало да бъде, гласът народен не трябва да се подценява, но и не трябва да се взема 1:1 (припомнете си на чия страна е общественото мнение когато Пилат Понтийски опира до него).

Първата рязка промяна в училищното обучение, за която съм чувала, е от 1968 г. Това е пика на гражданските и студентските движения, започва войната във Виетнам, Дубчек е избран за лидер на чехословашката социалистическа партия, сингъл на годината е Hey Jude, студентските вълнения във Франция тикат страната към революция (графити в Париж гласяли „Бог е мъртъв, Ницше; под цитата някой добавил „Ницше е мъртъв, Бог“), убит е Мартин Лутер Кинг, телесното наказание в швейцарските училища е разрешено.

В Scuola Magistrale студентите от педагогическия институт в Локарно вдигат бунт с апел за модернизиране на образованието. От днешна гледна точка исканията им не са били особено революционни, те просто настоявали мнението на учащите да се взема предвид в образователния процес. Близо 250 бъдещи учители се барикадират в класната стая и само след три дни постигат успех – образователния министър на кантон Тичино се среща с тях и приема исканията им.

През следващите години старата система на обучение, разчитаща на строгост и дисциплина, а не на диалог, постепено започва да отмира. През 70-те Валдорфските училища на Рудолф Щайнер в Швейцария процъфтяват. Обикновените държавни училища също заменят авторитарното обучение с нова форма на преподаване при която учителят е на страната на детето и работи с обич и поощрения вместо с правила и забрани.

Тук трябва да отбележа, че за разлика от България, където се учи по общ национален учебен план швейцарската конституция задава само най-общите параметри на образованието – да е задължително, безплатно и т.н. Отделните административни единици, кантоните, са автономни да определят какво и как ще се преподава в техните училища.

Швейцарската образователна система е сложна конфигурация от федерални, кантонални и регионални закони, в резултат на което има драстични разлики какво и кога се учи в различните части на страната.

Представете си как се местите от Варна в Бургас, където децата учат втора година английски, а вашето дори не е започнало да учи чужд език, но пък по математика е с около 6 месеца напред с материала.

Това създавало огромни главоболия и през 1973 година влиза предложение за синхронизирането на учебното съдържание, но то се отхвърля на национален референдум. Всеки кантон продължава да си кара по своему.

(За разлика от България, която е представителна демокрация, при която избираме депутати, за да ни представляват при вземането на политически решения, швейцарската демокрация е пряка/полупряка – решенията в голяма степен се вземат директно от населението. В Швейцария решенията, взети чрез референдуми се налагат над тези, взети от политическите партии. )

Между 2000 и 2003 година обаче, изследването PISA показва, че швейцарчетата, макар и силни в математиката (9 място сред 41 страни през 2000г.) имат трудности в разбирането на писмени текстове (18 място сред 41 страни) което повдигна много сериозен дебат в обществото през следващите години – чак аз го забелязах, а по онова време нито имах деца нито право да гласувам.

(През 2000г. България беше на 33 място по математика и по четене и си мислех „да ви имам проблемите“ )

PISA не е идеалната система за оценка на средното образование, нейната стойност, според швейцарците е, че провокира диалог и дава база за сравнение. Ако страната загубва позиции в утвърдена международна класация най-добре ще е никой да не се обижда и да си заравя главата в пясъка. Мястото на Швейцария в PISA не подлежи на националистически интерпретации, то е индикатор за проблем, а проблемите са в образователния процес.

Допълнителни национални проучвания по същото време установяват най-различни интересни детайли – четенето е проблем сред доста деца, особено тези с мигрантски произход (родени извън страната или с родители родени извън страната), което е сигнал за бъдещи интеграционни трудности; намират значителни разлики в образователните резултати на отделните райони.

Швейцарците започват работа по HARMOS – нов план за междукантонално хармонизоране на задължителното образование.

През 2006 се обяви нов референдум със следния въпрос – искаме ли учебен план, който:

– включава задължителна предучилищна от 4 годишна възраст;

– дава общи образователни цели за цялата страна – за да откликне на повишената мобилност на хората в страната и за да даде равни възможности на всички;

– определя методи за измерване, подобряване и приравняване на качеството на образованието на национално ниво;

– определя общи образователни стандарти – с други думи акцентът на образованието да се премести от запаметяването на факти към умението на децата да мислят самостоятелно и да изследват даден въпрос;

– приравнява образованието на национално и международно ниво – т.е. обучението в швейцарското училище да е в синхрон с това в другите развити страни по света.

Темата се дискутираше навсякъде. Плакати с разревани деца наричаха задължителната предучилищна „варварска“. Промъкваха се страхове, че реформата намалява правата на родителите, че кантоните губят контрола над училището за сметка на национална институция, Швейцарското образователно събрание EDK.

В крайна сметка 86% от населението гласува „за“ хармонизацията. Това означаваше промяна в конституцията, която разрешава да се работи по промените.

Конкретните промени обаче, трябваше да се гласуват отново на локално ниво във всеки кантон. Тези промени са известни под името Lehrplan 21, конкретният план за хармонизация в 21 немско говорящи кантона в Швейцария.

Дори Макс се възползва от HARMOS скоро след раждането си през 2010г., като автоматично беше абониран към градската библиотека.

През 2009г. Швейцария се вдига до 14 място при четенето в класацията PISA, което се приема като окуражителен прогрес. Целта на швейцарците не е да са номер едно, а винаги да са над средното ниво в класацията във всички области.

При дискусиите за хармонизация не се търсело механично уеднаквяване, „всички като Цюрих“ или „всички като Женева“; учители, политици и други специалисти си задават въпроса какво искаме от децата в бъдеще, как да ги направим адекватни в един свят който се променя толкова бързо.

Основната концепция в Lehrplan 21 е да се премине от запомнянето на факти към развиване на умения и към практически подход при обучението. Останалите концепции са за хуманистична и демократична визия за света, неутралност в политиката и религията, равнопоставеност на половете, предоставянето на еднакви възможности на всички деца (а не според социалното положение на семействата им), уважение към правата и задълженията на всеки, стремеж към социална справедливост, опазване на околната среда, разбиране, че всяко дете има специфични умения и трябва да му се помага конструктивно да разгърне целия си потенциал.

Всеки кантон гласува и прие отделно своя план, емоции не липсваха.

Все пак някои различия останаха. Кантон Цюрих гласува за изучаване на английски като първи чужд език, на други места беше предпочетен френски, който е официален национален език.

Приложението на плана е огромна тухла с детайлни инструкции за учителите. За всички останали имаше множество материали, дори видео обясняващо промяната в няколко секунди. Въвеждането на синхронизираната система премина без сътресения, с добре премерени стъпки в зависимост от възрастта на учениците.

По- важното обаче беше живата връзка. На всички материали беше публикувано името на човек за връзка във всеки кантон (име, телефон, мейл). В училището ни обясниха поне 3 пъти в детайли какво означава промяната и как ще се въвежда, като учителите и директорката винаги настояваха да се обръщаме към тях по всяко време и по всякакви въпроси – аз често го правех защото навсякъде намирах нещо, което може да се интерпретира по хиляди начини. Освен това, подходът на обучение е толкова различен от моя опит преди 35 години, че понякога ми беше трудно да преценя учат ли децата въобще.

Децата имат много малко домашни и повечето работа се върши в училище (което се оказа за мен нож с две остриета, но сега вече знам как да се оправям).

Какво значи „умения“, а не „академични знания“? Ще ми затъпее ли детето? Разбира се, че не. Децата просто не зубрят. Учат таблицата за умножение не на изуст, а по нов за мен начин, и смятат доста по-бързо от мен на техните години.

Какво е „практическо обучение по математика“? Веднъж във втори клас им бяха предоставили кутия с избрани парчета ЛЕГО, бяха разделили децата на групи по трима със задача да построят … каквото сами решат. Когато вечерта попитах какво са учили по математика детето отговори: „играхме с ЛЕГО“. В действителност обаче се бяха учили на кооперация, конструктивен диалог (да се изслушват, заедно да решат какво да построят), сортирали са по цвят и форма, постигнали са резултат.

Когато учиха метри и килограми им дадоха цял час да мерят и да теглят каквото си искат; те сами забелязаха, че една педя или стъпка е горе-долу еди-колко си сантиметра; начертаха си сами метър на касата на вратата където всеки ден да смятат колко са порастнали. След това урокът за мерните единици беше много по-полезен и увлекателен.

Какво значи „разбиране за света“? Окуражават ги да четат за удоволствие, но и да разбират. Помня, че когато бях във втори клас учителката засичаше по колко думи четем на минута. Аз лично не само четях, но и говорех много бързо поради което се класирах сред най-добрите. Супер, нали? Майка ми обаче се ядоса и каза, че това е напълно безмислено и папагалско упражнение.

Във втори клас от детето се очакваше да прочете един абзац и след това да го преразкаже непосредствено със свои думи, за да стане ясно какво е разбрал. Според учителката факта, че Макс говори български му е от полза, тъй като е свикнал бързо да превключва между два езика, превеждайки по смисъл, а не буквално.

Въпреки, че разбирам и одобрявам начина, по който децата се образоват, на мен като родител никак не ми е лесно. Познатите ми прийоми за корекция са напълно неадекватни (решаването на ОЩЕ една страница със задачи, напомнянето че учителката ще е недоволна …).

Факт е обаче, че в училището е интересно, не е лесно за децата, но трудностите произхождат от правилната причина (никой не ги кара да учат стихотворения наизуст, но много се държи на умението да синтезират факти, да ги излагат логически и аргументирано).

Понякога си мисля как ли би изглеждала Швейцария сега, ако синхронизацията беше приета не през 2006, а още през 1973. Швейцарците свиват рамене – когато един референдум се отхвърли, то това означава, че хората не са готови за промяна. Това също означава, че трябва да се преработи и да се опита отново.