Какво учат децата в швейцарското начално училище

Преди години очакванията ми от началното образование на децата бяха минимални – да се научат да четат и пишат, да събират и изваждат, да умножават и да делят. Кварталното швейцарско училище обаче има по-амбициозни цели. Те ни се разясняват в началото на всяка нова учебна година и са изнесени на голям плакат на входа на сградата сякаш да ми напомнят, че ако очакванията ми от тази институция са същите както преди сто години, то аз определено не съм в час.

Кварталното училище, обхващащо децата от предучилищната до четвърти клас (4-10 год.), си поставя за цел да ги научи на четири компетенции (преведени по смисъл):

Самостоятелност – да проявяват загриженост към себе си и към околните, издържливост, да умеят да поемат отговорност и да са наясно, че държането им дава пример на другите.

Социална компетенция – умението да дават стойностна оценка на нещата около себе си, да знаят кога, как и на кого да се доверяват и да уважават, да ценят честността.

Практическа компетенция – приложими, обективни знания (четене, смятане), умението да ползват установени методи, да мислят и да действат стратегически.

Други основни компетенции – кооперативност, иновативност, позитивно отношение и ангажираност.

Всичко това звучеше чудесно на теория, но го приех с типичния скептицизъм на балкански пост-социалистически човек – лозунги сме виждали бол. С годините обаче забелязвам, че децата наистина прогресират точно по тези показатели, не защото имат специални предмети или инфраструктура, а защото цялата работа в училището е организирана за постигането им.

В края на миналата пролет, след дълго мрънкане от страна на София, си взех отпуск и прекарах половин ден в училище с децата от първи и втори клас (класовете са смесени). В нашето училище всеки родител може да дойде на посещение когато си поиска без предварителна уговорка и да остане колкото си иска – предходната практика на седмици на отворените врати се оказала неоптимална, тъй като училището било буквално залято от любопитни родители и работата в час отивала на кино.

Малко преди осем часа входната врата беше отключена и децата влязоха от двора без да се бутат, оставиха си чантите, обуха си пантофите и се заразкатаваха из класната стая в брауново движение. Учителката ги поздрави усмихнато и бързо ги раздели на групи по три – едната се отправи към тоалетните, друга към гардеробите, трета затърка дъската.

(Ако вкъщи поискам някой да изчисти масата моментално се отприщва съпротивление, но в училище никой не протестира. Според София работата вкъщи е гарантирано скучна; в училище обаче все се случвало нещо интересно – веднъж открили запушена тоалетна, някой идиот размотал вътре цяло руло хартия, наложило се да викат външна помощ и им инсталирали временни външни тоалетни както по строежите; друг път открили, че пантофите на Стела са откраднати и скрити в гардероба на друго дете. Човек никога не знаел какво ще нацели сутрин по време на редовните задължения и затова никой не се оплаквал.)

След като свършиха с проверките децата се върнаха едно по едно в стаята и учителката подаде на всяко свитък с проверени контролни. Децата забучиха носове в хартията и все така дезорганизирано на вид зараздаваха листите по чиновете. “Какво да правим с ненадписаните контролни?” – попитаха някои. “Ох, виждате ли колко неудобства създава това, спокойно отговори учителката, моля не забравяйте да надписвате работите си, а за сега закачете, моля, безименните листи на магнитната дъска”.

Децата все още се шматкаха разсеяно из стаята когато учителката подхвана песен и те едно по едно се включиха връщайки се по чиновете си. Песента беше дълга, около седем куплета, учителката ми подаде текста и аз трябваше да запея.

(На училищните хорови концерти учителите не стоят в публиката или зад кулисите, те са на сцената наред с децата и пеят с тях. Всеки влязъл в нашето училище трябва да се включи в работата наравно с учениците).

После учителката ги покани в другия край на стаята, децата седнаха в кръг на табуретки и тя им прочете приказка. Последва кратка дискусия.

След това класа се раздели на три групи – вторикласниците останаха в стаята за математика, няколко деца се отправиха на “Допълнителен немски” (за тези, които идват от семейства с друг майчин език), а ние със София плюс още осем деца се отправихме към кабинета по “Дизайн”.

Покрай големите прозорци на помещението бяха наредени елегантни малки шевни машини (за четвърти клас), на рафтовете по стените бяха подредени полупрозрачни платсмасови кутии с етикети – връв, празни картонени кутии, празни консервени кутии, празни пластмасови бутилки, коркови тапи, вестници – все непотребни неща, които тук бяха измити, подсушени и организирани да се използват наново. Чиновете бяха обърнати един към друг по двойки, така че на всяка маса работеха по четири деца. Масите бяха постлани с чисти вестници и върху всяка от тях имаше четки и четири кутии от кисело мляко с изцедено лепило. Децата в първи клас не си носят от къщи нищо – учевници, тетрадки, моливи, четки се осигуряват от училището, но редовно носим празни кутии.

(Внезапно се сетих за някаква прединфарктна вечер от моето детство; обявих, че ми трябва лепило за утре, магазините бяха затворени; в къщи имахме само “Калѐ”, а то не беше разрешено заради миризмата, трябваше ми “Рила”; у нас никой не купуваше “Рила” защото то въобще не лепеше; не си спомням как свърши тази вечер).

Учителката беше дребна, възрастна жена, която събра децата в кръг от възглавници на пода и им разясни задачата за деня. В продължение на три месеца децата трябваше да превърнат произволно избрани от тях бутилки в играчка. Бутилката първо се облепяше с вестници, после с шарена хартия, после изрязваха от дърво колела, сглобяваха върху ос, после плетяха връв и хоп – накрая се получаваше кола. Във всеки час вършеха само част от проекта, естествено, и всяко дете оформяше неговата по собствен вкус. Децат започнаха да мажат с лепило и да късат хартия като кротко си говореха, понякога си помагаха. По едно време помолиха госпожата да пусне радиото за да им върви работата и тя се съгласи. Бяха като джуджета в работилница.

В десет часа удари звънец за голямо междучасие. Децата подредиха незавършените си играчки на рафт с имената им и се отправиха навън с кутиите си за закуска, а аз заразглеждах аранжировката на коридора.

Подредбата по стените имаше ясна тема – пилетата. По ниските рафтове имаше около 20 книги за ферми и кокошарници за деца с различен напредък в четенето. Снимки на пилета. Картинки на яйца и кокошки.

Предходното тримесечие в класната стая инсталираха портативен инкубатор с 18 яйца. Всички уроци по всички предмети се въртяха около яйцата, което съвпадна и с наближаващия Великден. Рисуваха яйца, смятаха с яйца, научиха какво означава кода върху черупката (био, свободно, подово и клетъчно отглеждане). И тъй като вече можеха да пишат следяха яйцата и си водеха дневници. Правописът не беше важен, а наблюденията. Яйцата са под осветление! Яйцата се заклатушкаха! Пилетата се опитват да излязат! От 18-те яйца се излюпиха осем пилета, които бяха инсталирани в импровизирана кошара в учителската стая при приглушена светлина, свежо сено и строга забрана за пипането им. Дори и аз отидох да ги видя! Едно кекаво пиле, постоянно тормозено от другите, беше отведено при ветеринаря за евтаназия. Учителката ми обясни, че хуманното „приспиване“ струва цели 80 швейцарски франка, около 140 лева, но ветеринарят бил впечатлен от проекта и предложил услугата със значително намаление. Пилетата предизвикаха много дискусии не само в училище, но и вкъщи – въпроси за живота и смъртта, за отношенията в групата, за инвалидността, за био фермерството и неговата цена. Децата дадоха имена на всяко пиле и след това ги подариха на госпожа с домашен кокошарник в съседното село. Госпожата води пилетата няколко пъти обратно на гости при децата, които проследиха в дневниците си цялото им развитие до едри кокошки.

След като разгледах снимките реших да си тръгна. Децата вече се връщаха за следващите занятия.

На страницата на PETA имаше апел инициативи с живи пилета да не се толерират поради опасения за благоденствието на животните, но честно казано аз съм виждала хора, които живеят при по- лоши условия от тези в швейцарската учителската стая. Пилетата помогнаха на децата да напреднат по основните компетенции и смятам, че са останали доволни от себе си.