За площадната рецитация на първи юни

Втрещих се вчера когато прочетох за двайсет и четирите хиляди деца които са рецитирали в хор „Аз съм българче“. Събитието ми се видя смущаващо на толкова много нива, че първоначално не можах да вербализирам възмущението си, все едно кутията на Пандора изведнъж се е оказала матрьошка.

Преди раждането на Макси щях да махна с ръка и да отмина, но от както съм родител съм започнала да изпитвам силна съпричастност и състрадание – качества, които опасявам се, не съществуваха в емоционалната ми палитра до май/август 2010. Лесно мога да си представя, че съм майка на някое от децата на онзи площад, а едно от удоволствията да си майка е правото да раздаваш мнения наляво и надясно без никой да те е питал.

Първи юни е дата, на която се отбелязва правото на децата да бъдат индивидуални човешки същества. Да бъдат обичани и закриляни точно каквито са – различни едно от друго, и да им се напомни още веднъж, че имено потенциала на тяхната индивидуалност ще ги води напред и нагоре в живота.

Груповата, репетирана рецитация на наизустено стихотворение върви точно в обратната посока. Показва им се, че са част от маса, към която принадлежат без някой въобще да ги е питал и която ще е определяща за тях от раждането до смъртта им, избутвайки на заден план всичко, което биха могли да постигнат със собствените си усилия. Дава им карт бланш да винят националността си за личните си несполуки („ние сме малка държава, никой не ни зачита“), но и да се подредят зад личния успех на всеки друг сънародник (българче печели Олимпиада по математика, хайде всички горди зад него, ние сме природно най-интелигентни в света).

Ние, българите, силно сме прегърнали възрожденската идея за етноцентризъм, по простата причина, че никой не ни е предлагал алтернатива. Но тази идея е била актуална по Вазово време, и през 2011 е крайно време да се огледаме наоколо и да и дадем нов прочит.

В двайсет и първи век националността на един човек съвсем не е от първостепенно значение. Всяка съвременна държава има кървава и героична история, иначе нямаше да е оцеляла до сега. В този смисъл всички сме наследници на юнашки племена, и това да си българин или швейцарец или турчин не те прави с нищо по-добър или по-лош от останалите народи. Лично от теб зависи дали ще си обичан, уважаван и щастлив, и няма никакъв смисъл да виниш националнота си история или сънародниците си ако евентуално не си.

Спомням си, че за пръв път в живота си срещнах истински румънец когато вече бях в университета, въпреки че съм отраснала на някакви си 300 км от северната ни граница. За щастие съвременните деца ще живеят, както изглежда, в един отворен свят, заедно с много други не-българи, но няма да изпитат позитивите му ако решат да се представят с тупане в гърдите и викове „Булгар! Булгар!“.

И така, каква е алтернативата?
(това ми е урок от първия ми сериозен шеф, Андреас Бек – не се оплаквай ако нямаш готово по-добро предложение).

Националността е като окраската по крилете на пеперуда, нещо което те прави по-специален в глобализирания свят. Националността трябва да се познава и да се обича защото е част от самия теб – не говоря за паспорта, който лесно може да се подмени, а за културно етническия бульон в който човек е кипял в първите си години и който по всяка вероятност е формирал и родителите му.

Нека „Аз съм българче“ да се учи и да се рецитира, но без националистическия привкус на задължително, проведено под строй мероприятие, което напомня „Хитлер Югенд“ и Волен Сидеров.

Българското в един човек може да има много други, по-практични проявления като например да говори и пише правилно на родния си език (или поне да се старае). Забележете, че колкото повече някой „партиот“ крещи „България на три морета!“, толкова е по-вероятно да пише редовно на шльокавица (gordeya se 4e sam balgarin!!!) и да не знае коя е правилната форма „скилидка“ или „скилитка“, „двама депутати“ или „два депутата“

Друга проява на българското би било човек да поддържа имиджа на страната си в и извън нея като спазва законите и се държи възпитано в обществото. Гарантирам от собствен опит, че има огромен ефект върху околните и върху собственото самочувствие, много по-мощен от разпалени речи на исторически теми.

А на детския празник през юни децата трябва да имат избор с какво да се занимават – да рисуват на асфалт, да карат колело или просто да ритат топка в парка. Ако някой иска нека да има възможност и да рецитира нейде си, но ми се струва, че няма да има голям наплив от желаещи при наличие на предходните алтернативи.

Като гледам коментарите под отразяването на събитието обаче малцина биха се съгласили с мнението ми.