За кариерата

Наскоро си мислех как първоначалната ми идея за този блог беше да пиша за Швейцaрия, но се оказа че пиша основно Макси, за кексове и детски истории. Нищо лошо, само че понякога се питам що ли за впечатление оставям у хората които не ме познават offline. Една от архитектките с които работим по къщата например ме попита дали се занимавам с нещо друго освен с отглеждането на детето. Явно аурата на яката ми презентация в Шанхай не блести така ярко докато тичам зад Макс за да му избърша носа.

И се поласках от мейла на Руми онзи ден – тя ме попита коя е главната цел която ме движи в кариерата. Т.е. някъде между редовете си личи, че живота ми не е само круизи между детската поликлиника и Babywelt.

Най-важното прозрение което ме хлопна по главата през последните години е, че моята цел в живота е да бъда щастлив човек.

След дълги години кандидатствания, интервюта и ежедневно самодоказване си давам сметка, че успешната кариера е само част от уравнението. Ако концентрирам цялата си енергия в нея имам сериозен шанс да стана известна CEO и същевременно да се скапя от преумора и самота. И след като се сблъсках с тази истина над 250 пъти, обикновено посред нощ и винаги с умопомрачително главоболие, реших, че няма никакъв смисъл да храня суетата си с физическото и емоционалното си оцеляване.
Радвам се на добра възвръщаемост от всичко което съм инвестирала в професионален напредък, но ключовата ми дума сега е „баланс“.

Та въпросът беше за кариерата. Имам три основни принципа.

Първата ми истинска работа беше през второто лято в университета. Трудих се в едно фото студио в центъра на Варна, където приемах филми за промиване и продавах батерии на туристите както всички студенти които нямаха пари да отидат на Work&Travel в Атлантик сити. Една седмица искрено се забавлявах, че вършех нещо което не изискваше интелектуален напън и на всичкото отгоре за това ми плащаха.
На осмия ден липсата на мозъчен стимул започна да ми тежи и след два месеца имах желязно решение – работата ми за в бъдеще трябваше да е интересна. Кариера означава да напредвам с кеф, което няма как да се получи ако скучая.

Вторият важен принцип е убедеността, че бранша и фирмата в която работя се занимават с нещо смислено и полезно в голям мащаб. Ако примерно трябваше да съм миячка на чинии щях да търся работа там, където всеки би се радвал да е клиент- примерно в най-добрия и най-чистия ресторант в града. Тази убеденост не е непремено завинаги. След три години в Германия усетих как шарения консултантски свят на телекомуникациите вече не ме интересува особено. GPRS, UMTS, sms-и за индустриални нужди, TV on demand – на кой му пука. В същото време Анна, която беше започнала работа при нас по моя препоръка, беше абсолютно запленена от същите тези телекомуникации. Аз напуснах заради позиция по новия си гъдел, интернет. Интересът на Анна доведе до докторантура на тема Understanding Change Processes in Business Networks, A Study of Convergence in Finnish Telecommunications (моето име е сред Aknowledgements на стр. 6).

Третият принцип е нуждата от тотално съвпадение между личните ми морални принципи и тези на организацията за която работя. Преди години в АИЕСЕК дискутирахме дали бихме кандидатствали в някоя съмнителна, пък било то и голяма фирма, примерно Мултигруп. Тогава си мислех, че голяма работа, нали парите не миришат (а и бяха смутните 90s, целия бизнес беше сенчест). Обаче грешах – такъв компромис, макар и уж незначителен на пръв поглед, би ме депресирал бавно и подсъзнателно. Като форма на шизофрения при която различните ми вътрешни гласове ме довършват психически. За каква кариера може да става въпрос ако морално не си на себе си?

Тези три принципа водят до две чудесни последствия –

В един момент се оказа, че колегите ми са ми и приятели – нормално е, предвид, че сме хора със сходни интереси и вътрешни убеждения. Най-благодатната среда за професионално развитие е тази, при която се чувстваш уважаван и подкрепян. Не абсолютизирам, естествено, разбира се, че имам колеги които не са ми по вкуса, но дори и те са адски умни хора. Майка ми беше права – винаги е за предпочитане да се събираш по-умни от самия теб, вместо комфортно да си седиш „пръв на село“.

Другото следствие е заплатата. Като кандидатствах за виза за стажа си в Германия ние с татко влязохме в един от онези гаражи срещу консулството в които попълваха документи на пишеща машина. Служител – пенсионер с компетенции по всичко, намести очилата си, погледна баща ми сякаш изобщо не бях там и заяви: „Добре е, че отива момичето, ама с тази жалка заплата…“ Идеше ми да го трясна с документите по главата и да му кресна, че щом на неговите години си изкарва заплатата като машинописец в гараж значи изобщо не е в положение да коментира нечии професионални планове. И аз имах опасения за заплатата си, но това не беше негова работа, аз имах план. Стажантската ми заплата в Щутгарт беше 600 евро на месец. Бих изкарвала в пъти повече ако бях на селскостопанска бригада, но аз не отивах на гурбет. В последствие живота ми с тези пари се оказа разкошен – научавах страшно много на работа, живеех на квартира със забележителни хора от три различни континента, уикендите бяха като непрекъсната Нова Година. Не спестявах, парите ми стигаха за наем, добра храна и кратки пътешествия. Трупах квалификация. От този стаж нататък заплатата ми започна да расте без дори да правя особени усилия. Просто ставах все по-добра в работата си, а и мотивацията ми никога не се подхранваше от пари. Сега сигурно бих изкарвала в пъти повече ако бях в банковия сектор, но едва ли щях да съм щастлива там (банките са в разрез с основните ми три принципа, които споменах). Заплащането е следствие за мен, а не цел.

Мислите ми могат и да предизвикат циничен коментар – ах, принципи, ах скромен старт, ах вяра в бъдещето, лесно и е на госпожа Постоянен адрес в Швейцария!
Обаче съм съвсем откровена. Верно е, че гладна не съм стояла (имах комфортно студенство в родния си дом, с мой си компютър и пълен хладилник). Но също така е верно, че каквото съм постигнала е било без връзки или „късмет“.
Всъщост единствения късмет е бил, че дори и когато не съм знаела какво точно искам все някак съм държала верната посока.