Защо харесах Москва

IMG_0441.JPGМосква е град строен с имперски размах и с намерение да съществува дълго. „Бульвар“-ът, стегнат в следобедно задръстване, имаше четири платна в едната посока така че два танка спокойно да могат да направят обратен. Сградите от двете страни излъчваха спокойствието на сериозни хора, безмълвно повдигащи шапки като се разминават по улицата. „Това са сталинки, обясниха ми Домакините. Строени са между 30-те и 60-те години и са с много удобни жилища. Ако можеш да си ги позволиш, естествено“.

Атмосферата на централната част на града ми напомняше карето между Партийния дом, ЦУМ и президентството в София или Karl-Marx-Allee и руското посолство в Берлин – умножени по 100 за да достигнат московските пропорции. Нямаше никакъв намек за пост-социалистическа разруха. Улиците бяха чисти и идеално асфалтирани без начупени ъгли по бордюрите. Тук-там се подаваха уродливите муцуни на новобогаташкото безумие под формата на молове или бизнес центрове, толкова грозни, особено на фона на старите сгради, че на човек му идеше просто да се плесне по челото и да не коментира. Друга дразнеща особеност бяха гигантските билбордове, познати ми и от България, нацвъкани на всеки пет метра рекламиращи какво ли не с впечатляваща липса на елементарен вкус. Те явно бяха магнити за големи пари на хора с големи претенции и грубовати обноски и надявам се, някой ден ще се приберат в интернет, като банери на някой профански уеб сайт, където всъщност им е мястото. Не знам с какъв акъл се закача пластмасовата табела на „спа, ресторан, караоке“ върху изящна неокласическа фасада.

Улиците на Москва бяха минирана с културни бомби, които активираха в главата ми аудио гид.

Вървях сутринта от хотела към работа, като Щирлиц, с Google maps в ръка (музика)

Завих надясно, преди Белоруската гара (музика).

От калкана на съседната сграда висеше познатата глава на вестник „Известия“.

На Триумфалния площад ме гледаше Маяковски – „Если мальчик любит мыло и зубной порошок, этот мальчик очень милый, поступает хорошо.“

„Большая Садовая“, дом 10 си е реален адрес, а не само място на действието в литературно произведение – „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!„.

Табела, обясняваща как Ленин е изнесъл реч от ей онзи балкон – направо го чувах как благодари на другарите „… которые еще раз откликнулись на наш зов и дали лучшие свои силы для защиты рабоче-крестьянской республики…“ – резултат от облъчването ми с руска телевизия всеки петък през 80-те. Паметниците на Ленин си седят. Паметникът на Дзержински на Лубянка обаче е демонтиран през 1991.

Израстнала съм във времената в които на социализма му се беше отвяла плявата, така че матрьошките, бонбоните на фабрика „Красный Октябрь“ и назъбената ограда на Кремъл са естетически артефакти от детството, които не свързвам непремено с пропаганда. Без да се умилявам излишно трябва да си призная, че се чувствах уютно сред познатото. Социализма не ми липсва въобще, но не виждам защо и Чебурашка трябва да бъде изхвърлен с него.

Владеенето на местния език се оказа изключително предимство. Моят руски е стандартен, български, средношколски. Продължих да го уча и в гимназията, след падането на комунизма, по собствено желание – вече имах основата от средния курс, а освен това не беше и кой знае колко труден сравнен със старогръцкия, който тъкмо започвах. Хората не само бяха по-предразположени когато общуват на роден език, но и приемаха знанието ми като комплимент – никой не очакваше от чужденка с немска фамилия да чете на кирилица и да разговаря на приемлив руски. Българка съм, обяснявах аз, но руснаците въпреки това си оставаха впечатлени. Т.е. никой не ме вземаше за представител на „славянска братска нация“ или „задунайская губерния“, което беше много приятно.

Разгледах с увиснало чене някои от забележителностите на града, само ще отбележа, че ескалаторите в метрото са едно към едно като в „Ну, погоди!“, но белите стени са загрозени от реклами на недвижими имоти и сурогатно майчинство (последното май е някаква възходяща тенденция в момента). Апропо метрото си е преживяване – внезапно се оказах в нещо като бална зала или музей под земята. Беше твърде пищно за моя вкус, аз предпочитам минимализма, и бях на една крачка да го обявя за кич. Обаче – контекст! контекст! – повечето станции са строени в началото на 50-те години; хората, изтормозени от войната, са имали огромна нужда от нещо ослепително и точно толкова разкошно (прилагам снимка на Картие-Бресон от 1954, която синтезира последното изречение)

Днешните московчани живеят със специални мерки за сигурност, което до някъде се подразбира – бях там в края на август, Украйна, Сноудън и т.н. Показаха ми сградата на Google, имат супер гледка към Кремъл. Обаче терасата на последния етаж била заключена със заповед от правителството – Путин се опасявал от снайперисти.

(За да вляза в бизнес центъра , в който се намира нашия офис, ми издадоха пропуск срещу паспорт. Когато излязох от сградата за да обядвам пропуска вече не беше валиден – издадоха ми нов, пак срещу паспорт. На следващия ден пак. „А как е сега при вас в България, от както сте в Европейския съюз“, попитха Домакините. Не сме цъфнали и вързали, признах аз, но и не си показваме паспортите по европейските граници от 2007 насам … Домакините замислено отвърнаха, че те дори не обръщат внимание на мерките за сигурност, така са свикнали с тях. )

Подразбира се и специалната грижа за централната част на града. Не видях просяци, или въобще нищо, което не би се вписало в пощенска картичка. Но видях как мият улиците – в средата на следобеда, два „грузовик“-а с цистерни дръпнаха няколко тегела от вътрешното платно, насочвайки – ффшшшшшш! – мощна водна струя към асфалта. Преминаващите на близо автомобили бяха обилно поляти, както и някои разсеяни граждани които не се мръднаха навътре на тротоара. Стана ми толкова смешно, все едно бях в сцена от филм, но Домакините просто отбелязаха с досада, че и те не го разбират това безобразие.

През краткия ми престой в града Домакините ми оказаха изключително гостоприемство, от онзи тип добри обноски задължителни за поколението на майка ми и баща ми. В петък вечер, след работа, ме заведоха на ресторант – аз, лично, колкото и да харесвам колегите си от всички офиси из света, едва ли ще си жертвам петъчната семейна вечер за излизане с тях.

Ресторант Мари Vanna (като набързо произнесено „Мария Ивановна“) беше истинска машина на времето. Обзаведен е като автентична съветска квартира от звънеца на входната врата, през котарака Веня, рибката Петя в аквариума, телевизорът с програма от онези години, през мебелите, тапетите, книгите, тоалета до приборите. Все едно пак бях на осем и гостувах на някоя леля-съседка рускиня. Или в книжките на Сутеев. Вниманието към детайлите беше убийствено, сякаш вманиачен екип от сценографи, антрополози и историци са шлайвали всеки един предмет, за да го възстановят с цялото му достойнство на поизносен, но реален живот. Менюто включваше класики като уха, котлети, пирожки и един-два нетипични за онези години десерти, описани подобаващо – „заграничный десерт с нежным кремом из сыра маскарпоне с добавлением кофе“ (тирамису). Моите Домакините бяха все хора родени предимно след падането на Съветския Съюз, но потвърдиха, че атмосферата на ресторанта е автентична, а и „самые и до сих пор так живут“.

За мое най-голямо съжаление Домакините не искаха да говорят за политика. Мисля, че им беше писнало, а не исках да настоявам излишно. Гледайки курса на рублата предполагам, че обикновените хора живеят в изнервяща неяснота за идващите месеци. Цените в Москва са швейцарски. Положението в Украйна е явно болезнена тема, поляризираща мненията. Не вярват на руските медии, но не виждат защо да вярват и на западните. Президентът им плюс политическата им класа са Лудия Шапкар, но хората са си съвсем нормални хора, не чак толкова чужди погледнати от българска гледна точка.

Матрьошката и „Альонка“ предизвикаха сред децата същия фурор както и през 1982.