Защо са щастливи швейцарците (причина първа)

Първата причина за щастието на швейцарците е, че работят точно това, което искат и което им се отдава.

Причината е образователната им система, с която те се гордеят така, както ние се гордеем с киселото мляко.

Основният принцип на швейцарското образование е, че всяко дете притежава вроден талант, с който ще е полезно на обществото след време. Целта на училището е да им помогне да открият този талант и да го доразвият.

Тук ще разкажа само най-общо как е структурирано образованието, защото горния принцип означава, че системата постоянно се реформира за да следва развитието на обществото. И разбира се – във всеки кантон в картината е малко по-различна.

За детската градина и за предучилищната вече разказах.

От първи до пети клас всички деца учат заедно, без оценки. В края на пети клас учителите набелязват тези, които напредват най-бързо и скучаят в час и препоръчват на родителите им да ги пратят на изпит за гимназия. Ако се справят те продължават шести клас към гимназиално училище.

Всички останали се явяват на тест след осми клас и се разпределят според резултатите в три направления.

В гимназия продължават академично най-надарените. Избират си профил – природо – математически, езиков или икономически, и завършват с матура, на която ако изкарат 40 точки са автоматично приети в университет. Това са бъдещите лекари, инженери, учени, т.е. хора, които няма как да практикуват без университетска диплома.

(А няма ли натиск над учителите да завишават оценки?
Получих шокирани риторични въпроси: А кой ще спечели от завишена оценка? Нали така детето ще се окаже на грешното ниво – ще се стресира, ще крета едва на опашката, ще страда? Как така ще дадем на обществото хора, с нереални качества?)

Мнозинството продължава във второто направление. След девети клас всеки ученик трябва да си намери работа – мисля, че в България на това му се е казвало „практика“. Това са работни места специално за средношколци, предлагани от различни фирми, като се работи три дни в седмицата, а в останалите се ходи на училище. Фирмите имат дни и седмици на отворените врати през които всеки може да отиде, да поговори със служителите и да се ориентира дали би му било интересно да стажува там.

(Какво става с децата които не могат да си намерят практика – попитах рецепционистката ни Александра. Тя се ококори, мига, мига и каза, че това сигурно се случва, но че тя до сега не е чула за такъв случай. „Като се знаеш, че си тъп, започваш да си търсиш практика много по от рано“, каза тя. )

От десети до дванайсти клас ученето и работата вървят паралелно и приключват със специална матура или изпит в зависимост какво точно си работил. Работещи ученици има навсякъде – в паспортното, в магазините, в общината, в хотелите, в банките и застрахователните фирми. В началото с тях паралелно има и опитен служител който ги напътства, а самите деца ужасно много се стараят. След завършване те се насочват към професии тип „бели якички“, за които обаче не е необходимо университетско образование. Ако все пак те не са доволни и се чувстват подценени могат да минат допълнителни курсове предлагани от училището и да се явят на гимназиална матура и да продължат в университет.

Могат също така да поработят след завършването и след няколко години пак да се върнат да учат нещо по-специализирано, но не университетско. Летиция, нашата детегледачка, в момента учи за детска учителка, но веднъж ми сподели, че детската психология и е особено интересен предмет и смята да специализира по-късно.

В третото направление попадат всички деца, които баба ми Динка наричаше „сръчни в ръцете“. След като покрият минимума от теоритични знания те също започват работа тип практика в професии като продавачи, фризьори, строители, автомонтьори. Училището не ги тормози с отговор на литературен въпрос, защото на обществото му трябват хора с различни умения (тук виждам как кимате ако някога ви се е налагало да търсите свестен фаянсаджия).

Особености, които ме впечатлиха –

Ако един ученик, в което и да е от направленията, има трудности по някой предмет училището уведомява родителите, дискутира с тях, и след това осигурява допълнителни безплатни уроци на детето. Т.е. учителите обучават, и ако нещо някъде запецва те безапелативно знаят, че е основно тяхна работа да поправят ситуацията.

Няма абсолютно никаква обществена стигма, ако някое дете трябва да повтаря класа или да се прехвърли в по-ненатоварващо училище. Няма срам – важното е всеки да си намери мястото.

Швейцарците не познават страха от ученето. Тъй като от рано са били профилирани в класовете няма голям диапазон от най- силните до най-слабите ученици. Никой не се е чувствал калпазанин, никой е държан изправен до дъската докато класа се кикоти, че не знаеш. В резултат на което те с ентусиазъм участват във всевъзможни курсове за самоусъвършенстване. Скромни домакини говорят перфектен английски, който са научили на съботен курс след като децата им са поотраснали. Хора по на 30, 40, 50, се записват да учат музикален инструмент, ей така, за кеф. И това е много от преди да се появи теорията за live long learning.

В следствие на горното хората масово си сменят професиите когато им омръзнат.
Имам една позната, която се умори да пише HTML код и се посвети на новооткритата си страст – ориенталските танци. Аз се слисах. Тя обаче инвестира в курс по кючек, накупи си разни дрънкащи орнаменти, взе малък заем, нае помещение и започна да дава уроци. След това привлече и други като нея и сега има бизнес с часове по йога, балет за деца и възрастни, зумба и всякакви такива аеробики и то в нашия градец с 15.000 жители.

Искаш нова работа? Няма проблем, преквалифицирай се. В Швейцария абсолютно никой не може да практикува никаква професия ако няма тапия, а образованието е прословуто с качеството и неподкупността си. Надя ми разказва за нейна приятелка, също остеопат, която се преместила да живее в Аржентина. Оказало се, че там и плащат повече от колкото в Цюрих, защото в Буенос Айрес тя е „швейцарски възпитаник“.

Всички, и особено учителите, постоянно преминават крусове за преквалификация, което не е досадно ако си обичаш работата и държиш на качеството и.

Работещите швейцарци са хора с достойнство.
Разликите в заплащането се подразбират – лекар получава повече от учител, а един учител повече от един фризьор.
Обаче всеки работещ си тежи на мястото и никога не съм чувала хора от един бранш да се отнасят с пренебрежение към тези от друг. Ние всички зависим от професионализма на околните – веднъж ти трябва хирург, друг път автомонтьор…

И е верно, че за всяка работа си има точните хора.

Дорин се грижи за трима души с нещо като синдром на Даун. Те са общо взето независими и са настанени в общо жилище, но все пак имат нужда от постоянна допълнителна помощ. Дорин учи като побъркана за да поддържа квалификацията си и понякога има много интересни задачи – примерно да обикаля Берн цял ден в инвалидна количка за да разбере как се чувстват хората, които не могат да се движат сами. Тя би получавала много по-голяма заплата ако работи в някоя фирма, но ми е казвала, че за нищо на света не би си сменила професията. Това е най-хубавата работа на света, каза тя. За какво са ми повече пари, ако загубя удовлетворението което изпитвам всеки ден.

(продължение)