Защо обичам училищните концерти

Едно от малкото неща, които ми липсват в швейцарското училище са традиционните концерти – за Коледа, за края на годината. Празници има, но концертната програма, такава каквато я помня от моето детство, е с непостоянен характер, един път има – друг път не. Макс имаше коледна пиеса в предучилищната, но през следващите две години нямаше повторение.

Моите светли спомени от подобни събития се дължат предимно на един човек и на едно голямо съвпадение.

Още в първи клас започнаме да се готвим за училищние концерт от рано и един ден нашата прекрасна учителка, другарката Хинева, ни доведе външен консултант, бащата на Надето. Другарката Хинева ни го представи като другаря Йорданов, от Варненския държавен куклен театър, който ще бъде наш творчески коректив; ще му изиграем представлението си както сме го репетирали, и ще изслушане неговите съвети. Пред нас стоеше едър човек, около петдесет годишен, с прошарена коса и брада, уж съвсем сериозен на вид, но в погледа му прозираше дяволско забавление от цялата ситуация.

Той изгледа мълчаливо спектакъла ни, даде няколко идеи на другарката Хинева, и после внезапно я попита дали има нещо против ако дойде пак след няколко дена за да проследи напредъка ни. Тя му беше истински признателна, стиснаха си ръцете, несъзнателно демонстрирайки пред класа уважение и професионализъм. На следващата репетиция той директо я попита дали би му разрешила да поеме представлението в свои ръце и след като тя отново се съгласи се започна най-забавния и полезен аспект на началното ми образование. 

За начало, той заяви, че не ни е никакъв другар Йорданов, а чичо Митко; тогава разпределението в училище беше на квартален принцип и няколко деца вече го познаваха точно под това междусъседско име. През следващите месеци чичо Митко въведе парадокс в нашето социалистическо училище – напълно функционираща демокрация. Всички деца бяха включени в пиесата. Академичните успехи, или липсата им, не даваха предимство на никого. Репетициите продължаваха дълго и никой за нищо на света не ги пропускаше. Бяхме не особено приятен клас, 36 деца, другите учителки ни наричаха „онези, на Хинева“ и потреперваха при мисълта, как за малко са се отървали от лошия късмет да ни обучават. Другарката Хинева идваше в началото и следеше репетициите на заден план, с ясното намерение, да се намеси ако се разбеснеем, но при чичо Митко проблеми с дисциплината нямаше. Той уважаваше всички деца, ние му отвръщахме със същото, и безкрайно обичаше театъра, повличайки ни след себе си. Обясняваше ни как да говорим пред публика, как и кога да акцентираме без да преиграваме, и как да запазим самообладание дори и когато ни идеше да се затъркаляме по пода от смях. Отхвърли намеренията ни да се нацапотим с грим до ушите за крайното представление, обяснявйки ни, че грима в театъра си има функция (с което си спечели адмирациите на майка ми), настояваше всички декори да са направени от самите нас, а костюмите да са пригодени от стари дрехи.

Другарката Хинева притеснено му обясни, че не може да му осигури парична компенсация за вложената работа, но той само махна с ръка и я увери, че го прави от сърце и pro bono. 

Беше славен период на сътрудничество, който ни донесе подобаващи резултати. През следващите седем години чичо Митко стана нашия личен режисьор. Поставяли сме какво ли не – танцова пиеса, пиеса на английски, ентусиазма и енергията на този човек не познаваха граници. Другите класове ни завиждаха и казваха, че не е честно, не може работата един истински театрал да се сравнява с работата на учителките, но същевременно се пръскаха от любопитство да видят крайния резултат. Работата с чичо Митко минаваше под пълна конфиденциалност, той не допускаше зяпачи на репетициите и ние пазехме проекта си в тайна. През годините няколко други учителки се опитаха да го привлекат за консултант, но той джентълменски отказа, посочвайки липсата на време – лоялността му тогава адски ми допадна. 

Ако чичо Митко беше още жив щях да му стисна ръката с благодарност за вложената работа, която ми е полезна и до днес.

Преживяното тогава ме превърна във фен на училищните концерти.

За контекст трябва да добавя, че тази история е от 80-те във Варна, която не беше “най-добрия град за живеене”. Беше около 350 хиляден град с много смислени извънкласни занимания за деца.

Примерно балетната школа на Йорданови (за да популяризира изкуството сред съгражданите си Стефан Йорданов лобира за създаването на международен балетен конкурс, който съществува и до днес). Или детски театър “Златното ключе” на Катя Папазова (бивша учителка по руски; от нейния театър излизат Кръстю Лафазанов и Галин Стоев). Или топ класата, театър “Щурче” на братя Райкови (Райко Райков е бивш учител по физкултура в училище “Иван Вазов”; театъра, създаден с брат му, сценографа Данаил Райков, беше абсолютно феноменален; Валери Петров е написал “Бяла приказка” специално за “Щурче”; от театъра тръгва бъдещия Мариус Куркински).

Това не са всички примери, но общото по между им е, че мотивацията и таланта на един човек могат да извлекат не само бъдещи звезди, но и да култивират цели поколения в един град.

Но работата в много. Толкова много, че швейцарското училище на моите деца не поема ангажимент за периодичност на концертите – на ясно е с каква отговорна задача се заема.

Затова когато научих, че за тази Коледа концерт ще има страшно се зарадвах. От този концерт също излезе интересна история…