Защо един швейцарски емигрант се връща в страната си

Темата на последния брой на „Капитал“ е завръщащите се в България емигранти и по този повод се сетих за едно мило швейцарско семейство, с което се запознах на някакъв детски рожден ден (значителна част от моя социален живот се случва по такива места).

Тези  хора тъкмо се бяха установили отново в Цюрих след десетина години живот в някаква Латиноамериканска държава. На голямото дете му предстоеше започване на задължителната предучилищна, затова отиваха семейно на едномесечна ваканция във въпросната държава, за сбогуване. 

Десет години по-рано в международната фирма, в която работел бащата, се отворила постоянна позиция в Латинска Америка, която той с готовност приел. Двамата с жена му били в края на 20-те, ще нямали деца, заплатата била прилична, а работата много интересна – приключението си струвало.

Още от самото начало останали във възторг. Бързо научили езика и си намерили чудесна местна социална среда. Зимата въобще не им липсвала. Храната била страхотна. Ежедневните трудности, типични за всяка развиваща се държава, не ги дразнели, напротив – смятали ги за част от екзотиката. Понякога спирал тока. Ако влаковете закъснявали никой не давал и не очаквал обяснение за причината. Бързо се научили да не очакват изпипана работа от никого. Не били богати, но двамата били здрави и се забавлявали от сърце. Животът бил супер!

След като се родило първото им дете със смях забелязали, че улиците не са пригодени за детски колички, но това не им пречело. Съпругата напуснала работа, родило им се и второ дете. Наложило им се да се замислят за училището. 

Като истински швейцарци те искали да го пратят в нормално, местно, безплатно училище, но щом се запознали с детайлите бързо се отказали. „Училищата им просто са кофти – малко учители, много ученици, и не ги учат както трябва“. Двамата за първи път виждали деца, водени от родителите си сутрин – нещо, което въобще не се толерира в Швейцария, където привикването към самостоятелност е приоритет от най-ранна възраст и база за развиване на правилно самочувствие. 

В техния град имало и швейцарско училище, където се преподавало по програмата на нормалните училища в Цюрих, но то било доста скъпо и посещавано от деца на много заможни родители и дипломати. „Ние не искахме да живеем в сапунен балон. Животът ни беше интересен, защото познавахме всякакви хора. Не искахме да затваряме детето си в някаква изкуствено подбрана среда. Ти сигурно си забелязала, че за нас, швейцарците, елитаризма е странна и глуповата концепция. Дори президентът ходи на работа с обществения транспорт. В Латинска Америка не е така. “ 

Второто им дете пък развило астма. Момиченцето видимо се чувствало по-добре извън смога на големия град, но и дума не можело да става да се преместят на два часа път извън него. Инфраструктурата не позволявала лесен достъп до офиса на бащата, въпроса с училището на голямото дете ставал още по-сложен. 

„И като поговорихме с приятели и роднини решихме да се върнем. Всичко, за което бихме плащали скъпо в Латинска Америка е безплатно удома. Бяхме много щастливи и сме благодарни за възможността да поживеем в чужбина, но за този етап от живота ни там няма подходящи условия. Затова отиваме да се сбогуваме и кой знае, може би някой ден пак ще се върнем. И двете деца се родиха там, завинаги ще е записано в паспортите им“. 

Според официалните данни швейцарците, живеещи в чужбина са 744,923, повечето са с двойно гражданство. Обществото е приело, че има хиляди причини да се емигрира и никой не ги нарича родоотстъпници, дори и тези, чиито деца вече не говорят езика. 

Швейцарската държава е заета основно с това, да прави живота на хората в страната по-качествен. Не се сещам за по-добър начин да върнеш някого обратно.