Животът на другите

В понеделник следобед получих на работа внезапен мейл, който ме вбеси извън границите на приемливото. Кръвта ми се газира, направи лупинг от петите към челото, и ако трябваше да следвам порива на сърцето си щях да хвърля лаптопа във въздуха, както правят по филмите, да разтреса слабичките рамене на Рикардо и да му се разкрещя сред листопад от хартия А4, че щом иска от мен концепция за ххххххххх ххх ххххххххх, ТРЯБВА ДА МЕ УВЕДОМИ ЗА ПРЕДВАРИТЕЛНАТА РАБОТА.

За щастие културата в офиса абсолютно изключва подобно неандерталско поведение (с малки изключения, при затворени врати и в тесен кръг, обаче после всички научават и ти се смеят). Така че си прибрах нещата и си тръгнах, като в продължение на час преглеждах през сълзи във влака коледния InStyle в несръчен опит да се самоободря.

Спах зле.

На другия ден си залепих една лепенка на разраненото самочувствие и отидох на работа в мрачно настроение. Състрадателна група от анализатори ме затътриха на обяд без да искат подробности, просто за да ме разсеят.

Не знам какво ми стана следобед, обаче цялата обида от предния ден се реактивира на ново и успях да раздухам ситуацията в главата си до епични пропорции. Това е специален мой талант, сравним само със способността ми да развия детайлен филм на ужасите от простичкия факт, че баща ми не вдига телефона в седем вечерта (а после се оказва, че той е бил на гости на приятели от студентството и са си изкарали славно).

Не успях да се стегна дори и след като сестра ми, моят Далай Лама на повикване, ме изслуша, потвърди, че драматизирам и мъдро заключи, че има карма и всеки ще си получи заслуженото за страданията ми.

В два часа посред безсънна нощ, когато хукнах към банята да повръщам, си помислих, как Валя щеше да ми цитира Захари Стоянов: „Всичко е мишление!“.

Indeed!

Затова днес имам почивен ден.

Ходих до пощата.
Минах през супермаркета.

После паркирах торбите под масата и закусих в едно кафене на възрастта на Софийския университет. Беше девет сутринта и беше пълно само с жени-жени-жени на видима възраст между 40 и 60, на малки групички, които никак не изглеждаха като хора, които са се тормозили, че са пропуснали някаква си ревизионна среща за отминаващото тримесечие.

(След седем години тук стриктната сегрегация на мъже и жени в обществото продължава да ме хвърля в оркестъра.
Във влака ми към Цюрих в 7:33 положението е точно обратното – мъже-мъже-мъже и тук там по някоя жена облечена като мъж, реликва от 80-те, когато е трябвало да носиш костюм на райета и подплънки на раменета за да се впишеш в трудовата сила на мнозинството.
)

Не си спомням от кога не съм оставала сама в къщи за цял ден, изчиства ми се главата.

В един от текстовете които сдъвках със закуската си, прочетох следния цитат:

„By „my problems“, I don’t mean what happened in 1988, when my father died – that was a catastrophe, not a problem. But problems have a way of feeling much lonlier than catastrophes; catastrophes compell attention, articulation, action.

As I spent more and more time … with H., I came to the great realization: No one cares about your problems as much as you do. Certainly not H. Sorting back through the years of excuses and evasions … I reealized that for all my anxiety, no one – no one – had ever teased, disparaged, excluded or otherwise shamed me… For the past half decade, the only person torturing me had been, well, me.“