Детските рождени дни в Швейцария

От както децата тръгнаха на училище имам впечатлението, че всяка седмица са на нечий рожден ден. Покрай безкрайните им фиести научих, че швейцарците от моето поколение, отраснали през 80-те, не са празнували като нас – с другарчета от квартала и класа, с торта, сандвичи с пастет и калинка от маслина и грижливо надписани книги за подарък. Аз обичах да ходя на рождени дни като малка. Беше ми интересно да видя друга къща, други играчки, какви подаръци са избрали останалите деца и какви сладкиши е спазарил рожденика с баба си или майка си. Имаше едни топчести курабии-праскови слепени с мармалад и оцветени с розово и с лист чимшир за реализъм, които смятах за много екзотични. Не си спомням да са били вкусни.

Марсел каза че дори не може да си представи как трите деца в неговото семейство биха искали редовно пари за подаръци от единствения човек със заплата, баща му. В онези времена швейцарчето-рожденик е имало специалното право да избере менюто за вечеря, след която е имало домашна торта със свещи и подарък. Толкоз.

Моята приятелка Катрин, която има четири сина между 6 и 12 години, и до ден днешен си празнува така, и то не от стиснатост.

„Виж сега, обясни ми тя, аз имам двама братя и сестра; мъжът ми също идва от семейство с три деца. Всички тези шестима братя и сестри имат средно по две деца. Ако празнуваме по описания от теб начин ние ще сме в безкраен празничен цикъл, който ще се банализира и обезмисли. Ти лично би ли ходила доброволно на рождени дни толкова често? Напомням ти, че става дума само за най-тесния семеен кръг“.

Признах си, че ще ми дойде в повече. И все пак … рожден ден без парти?

„Повярвай ми, спокойно се усмихна Катрин, с четири момчета у нас всеки ден е парти.“

Моите деца вече са ходили на какви ли не тържества. Някои родители подготвят цял уъркшоп със забавления, игри тип „Бързи-смели-сръчни“, кръжоци по майсторене на разни предмети, търсене на скрито съкровище, все възхитителни идеи, които аз нямам грам мотивация да реализирам. Ходенето на детски клуб също е популярно в предучилищната възраст. В нашия град той представлява грамадна отоплена площадка на закрито, оборудвана с гигантски пързалки, спортни дюшеци по пода, бюфет с боклучави храни и безалкохолно. Човек може да наеме индивидуално сепаре с крещяща найлонова покривка, на която да сервира донесената закуска със закупени на място напитки. След това децата вилнеят няколко часа докато стане време да си ги приберем. Цветовата гама на детския клуб ме хвърля в естетически колапс, но децата си изкарват чудесно, особено през зимните месеци. Марсел обаче е твърдо убеден, че точно в този период детския клуб е ферма за вируси и ако човек е с всичкия си никога няма да празнува там.

 До петия рожден ден някак си празнувахме вкъщи. Макар и да беснееха, децата бяха контролируеми поради крехката си възраст, но с ясна индикация, че няма да е за дълго. На всичкото отгоре, тъй като ходят не само на училище, но и на занималня, спорт и музика, социалния им кръг нарастна експоненциално. София съвсем сериозно ми връчи списък със 75 гости за четвъртия и рожден ден  и беше искрено обидена когато обясних, че нейната няма да стане.

На шестия и рожден ден изкарах истински късмет. По време на неделна разходка с децата мернах голям щъркел от шперплат на покрива на една ферма. Подобни табели, с име и дата, се срещат навсякъде в Швейцария и обозначават раждането на бебе в дома – точно обратното на некролозите в България. Семейство с малко дете едва ли биха отказали неочакван приход, мислех си аз. Телефонирах на фермера и учтиво му предложих да приеме 12 деца в събота следобед, да ги разведе из фермата, да им позволи да пояздят пони, да ни даде помещение в което да си изядат тортата и всичко това срещу определена сума от моя страна. Той каза, че до сега не са поемали подобни ангажименти, но че ще пита жена си – необходимо и достатъчно условие за успеха на всичко в тоя живот.

Рожденият ден  във фермата се оказа пълен триумф.  Децата бяха разделени на две групи – едните заминаха да яздят пони с фермерката, а в това време съпругът и развеждаше останалите при животните. Показа им къде живеят конете и кравите, остави ги да нахранят кокошките, разгледаха внимателно яйцата на патиците и на единствения лебед в гьола на двора, разказа им как протича деня му – като човек, който обича работата си, без да се отплесва в себеотрицателна патетика или измислена пасторална идилия. Децата имаха много въпроси  и той отговори на всички докато си ядяха донесената от мен торта, после отвориха подаръците и стана време да си ходят. Фермерката изпрати всички гости с по пакет домашни макарони и четири яйца, които децата сами можеха да да си вземат от кошницата и да си ги сложат в приготвени от нея кутии за яйца (да, знам какво си мислите, но само едно дете изтърва само едно яйце което беше бързо изчистено от пода без много много приказки). 

 Забелязвам, че офертите за празнуване на детски рождени дни стават атрактивен начин за привличане на клиентела – летището в Цюрих е популярна дестинация, но трябва да се резервира почти година предварително; шоколадовото ателие Laederach също предлага почасов курс за деца. Щастието, не моментната еуфория, а истинското щастие идва от правенето или от научаването на нещо ново и в това отношение за децата винаги могат да се измислят нови предложения.

 Детските рождени дни са и очарователен начин да се запознаеш е други родители – ето, идва писмена покана в която буквално пише: “ще вземем детето ви за три часа в събота, ще го нахраним, ще го забавляваме до откат, само си го приберете в пет”. Трудно е да не се просълзиш от благодарност! Между родителите има също неизречено съгласие за подаръците – никой с нищо да не се изхвърля и да се придържа към максимален бюджет от 15 франка (три кафета) и артикули от супермаркета. Когато нашият съсед Тимо навършваше четири получи няколко пакетчета с шарени детски соли за вана, от онези които фъштят и се пенят и боядисват водата в ярки цветове. Тимо остана във възторг.

София веднъж получи цяла кутия с лепенки и бинт с които тя старателно “гипсира” крайниците на плюшените си играчки. Имаме неписано правило за “Лего”-то, което до към  петата година беше приемлив подарък, но после не – “Лего”-то е де факто нечуплива вещ, т.е. всеки швейцарски дом притежава кутии принадлежали още на родителите. След петия рожден ден на Макс започнах да сънувам кошмари как умирам под лавина от “Лего” изригнала от детската стая. Други родители споделят фобията ми. Детските книги са очудващо скъпи и обикновено се подаряват само след консултация, за да не осъмнем с повтаряща се литература на тема полиция например. Оставям с впечатлението, че на децата им е все тая какъв подарък ще получат – не защото са се издигнали над материалното, а защото тръпката от разопаковането на пакета е в пъти по-силна от съдържанието му. 

 Почерпката на детския празник също е доста лежерна. Само веднъж видях познатите ми сандвичи с цветя от домат и стрък магданоз – родителите бяха от косовско-албански произход. Всички останали минаваме с по-малко усилия – топъл хляб, плодове, някаква домашна торта и евентуално желирани бонбони, от онези кисело-сладките с цвят на радиационни отпадъци, които са принципно забранени в свестните домове. Децата са точно два типа – едните не ядат нищо, другите абсолютно всичко, следователно няма никакъв смисъл да се превземат кулинарни Олимпи.  

 Тъй като децата ходят на училище на квартален принцип въпросът кого да поканим се решава от само себе си – всички са съученици, съседи и футболисти в местния клуб, трябва просто да се съгласим на приемлив брой гости. Аз съм върл привърженик да каним едни и същи деца и да избягваме политически дискусии защо някой е бил пропуснат.

 Няколко години подред Макс празнува рождения си ден в близкия парк за катерене – дърветата в парка са оборудвани с платформи, вериги и всякаква инфраструктура за катерене, децата преминават инструктаж и после прекарват два часа в нещо, което изглежда супер рисковано, но в действителност е съвсем безопасно. После отваряме кутиите с кекс, бутилките с газирана вода и подаръците и след това се прибираме по живо по здраво. 

 Има и моди, разбира се. София няколко поредни години организира “парти с приспиване”. Пристигат 5-6 момиченца със спални чували и розови раници, вечерят нещо универсално като спагети, отварят подаръци, гледат по пижами шведска игрална версия от 60-те на “Пипи Дългото Чорапче” и после до посред нощ се кикотят и ходят на пред назад. Сутринта закусват торта и към десет си заминават. Още помня един татко, който ми благодареше пак и пак излизайки заднешком; дъщеря му по-късно ни разказа, че майка и е на гости при бабата заедно с по-голямата и сестра и бебето. Имах чувството, че неволно съм направила хуманитарен жест – горкият човек сигурно имаше за първи път от години свободна вечер. 

Вече съм заинтригувана как ще искат да празнуват догодина.