Ден на майката 2013

Моите детски години преминаха основно на люлките пред блока. Децата в Швейцария обаче си играят по дворовете и по улиците около къщите, както селските деца в България, а не непремено по площадки. Поради тази причина отиването на пързалката е събитие за Макс – обуваме обувките, качваме се на автобуса, понякога дори минаваме да видим рибките в езерцето на ресторант Безенвал и той строго ми напомня, че не трябва да ги пипам.

На площадката почти не се чува швейцарска реч и цялостното настроение напомня на ориенталски открит пазар, а когато вали – на рибния пазар в Катания. Крясъците доминират. Детски възторг, загриженост на възрастни, някой реве защото не иска да си ходи, някой се е ударил, раздава се храна, отварят се термоси с чай, по утъпканата трева се въргалят фасове, което е сигурен знак, че мнозинството от присъстващите не са местни. Кати не обича този гювеч защото идва „too much“ за северната и натура, но аз обичам да ходя там от време на време защото след два часа беснеене децата се кротват и заспиват от раз.

По-миналата неделя оставих Марсел да градинарства на спокойствие (това му се брои за „me time“), натоварих децата в количката и отидохме на площадката. Радост, пързалка, като ни дойде ред за люлката жената до мен ме погледна, усмихна се и попита дали съм българка. Потвърдих, а тя кимна все така усмихната и продължи да люлее нейното момиченце.

С това веднага ми стана симпатична – харесва ми когато хората се държат с мен така, все едно сме в България, а не използват ситуацията за да ме залеят с лична информация само защото говорим общ език.

И така, люлеем ние децата и се усмихваме.

След няколко минути жената се извърна, погледна ме изумено и попита:
„Ама тези деца ваши ли са?!“

Разбира се, отговорих объркано аз. Чии да са?

„Ние тук повечето сме бавачки“, обясни жената. „Има българки… Има и много руснакини…“

Което мигновени обясни високата концентрация на чужденци, как не се бях сетила!

Жената се представи – Розие от Шумен, дошла в Швейцария да се грижи за момиченцето на едно турско семейство по собствените и думи „докато я изгонят“. Каза, че в България и харесва повече, но там няма работа. И се усмихна отново.

Селин, момиченцето което и беше поверено, носеше спретната рокля и елегантно сплетена коса.

На нейния фон моите деца изглеждаха така, сякаш се връщат от фронта – основно защото преди това бяха рисували с тебешир пред къщата, а на тяхната възраст това включва търкаляне по асфалта. Нямаше капка съмнение, че те не са ми работодател.

И се почувствах ужасно горда с тях!

Ходят на градина.
Хранят се сами.
Макс говори два езика.
Имат чудесни за възрастта си социални умения.

Въобще – честит ден на майката!

Макси вече разбира какво е това рожден ден, но останалите празници са му в мъгла. Донесе ми подаръка от градината още в четвъртък и разбира се настоя да го отворя веднага.

– Аааах, Макси, за кого е това?
– За татко.
– А от кого е?
– От Натали (учителката в градината).

В пакетчетата имаше две стъклени бурканчета оцветени с пръсти в съответно зелен и оранжев цвят, и прилежно надписани кой кое е сътворил. Съдържанието беше едра морска сол за готвене, ароматизирана с прясно изсушена мащерка.
Сега знам защо понякога се прибират с боядисани пръсти.

20130512-194043.jpg