Голямото швейцарско кърмене

Спонтанно пуснах тази история в конкурса на Майко мила! и спечелих втора награда, което неимоверно ме развълнува – прииска ми се да се върна години назад, когато се развиха реалните събития, и да се потупам по гърба, че и това ще мине. 

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас „на бебе“. Виждала съм я да прави същия маньовър придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременост в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо ще се възползвам от опцията „изписване шест часа след раждането“ предлагана в нашата болница. 

„Nein!“, каза моята позната и грабна ръцете ми. „Не го прави!“ Реакцията и ме озадачи – в тази част на света хората не раздават непоискани мнения. „Необходими са няколко дена за слизане на кърмата, поясни тя. В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб“. Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите и прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след тридесет часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва. Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото! 

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе – поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа. Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесет годишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до две годишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига ако имам въпроси. 

През следващите шест месеца бях като в „Свободата води народа“ на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единствения ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа. 

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат беше прекъсвана на три часови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината „На нивата“ – същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва „В офиса“, ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде. Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осем часово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене. 

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди… Продължение