Визита в предучилищната

Предучилищната се намираше в къща на три минути път от нашата. Бях минавала покрай нея хиляди пъти със Софи в количката, но никога не бях допускала че е нещо повече от обикновен дом, обграден от поддържани зелени храсти и пощенска кутия на входа. Посрещна ни г-жа Миндер, учителката, енергична жена между 50 и 60 години, с къса коса, панталони и Биркенстокс.

„Семейство Брунер? – повтори тя – Това трябва да е Макс! Приятно ми е, заповядайте!“ . Тя се здрависа с трима ни и се обърна към следващите:
„Семейство Щулц? Това трябва да е Елиас!“
Ние с Марсел се спогледахме – беше се подготвила с имената на всички деца, а ги виждаше за първи път.

Дворът беше закътан, с пързалка и грубовата дървена маса с пейка като за излет. От вътре къщата беше облицована с дърво. В предверието имаше поставка с два реда гумени ботуши и закачалки, над които бяха залепени снимките на настоящите предучилищници, които в този момент бяха на посещение в училището зад ъгъла, където им предстоеше да бъдат първокласници. Швейцарците наистина не обичат стълпотворения от каквото и да е естество.

Обстановката в помещението навътре беше квинтесенция на автентичната швейцарщина – семпла, чиста стая, разделена на няколко квадранта по предназначение и нищо излишно. Кубчета, кутии с пъзели и игри, детска кухня с минатюрни съдове и всякакви играчки копия на предмети от бита, ютия, метла, чифт холандски дървени обувки. При всичката си задължителнист предучилищната беше преди всичко обзаведена за четири годишни хора, много от които до сега не бяха оставали без родителите си

Въпреки, че нямаше нищо счупено предметите бяха явно употребявани, но качествени, от солидно дърво. Беше уютно като дом и без какъвто и да е материален намек, че сме в една от най-богатите страни в света. Това е трудно за възприемане ако човек не е идвал в Швейцария, но хората тук ценят труда и много сериозно си правят сметката като инвестират. В този случай средствата на данъкоплатците отиват стриктно за учители, а не за лъскави джаджи.

(В настоящата частна градина на Софи и Макси децата слушат приказки на аудиокасети. Като ги видя насядали около касетофона се стряскам, че са ме телепортирали в 1988-ма.)

Докато децата, залепени за родителите си, се спъваха в сандалите си Макси превключи на режим „детска градина“. Остави обувките си пред закачалката и смело закрачи по чорапи. Г-жа Миндер покани децата да седнат на столчетата наредени в кръг, а ние седнахме зад тях. Тя се представи и извади едно плюшено мече, което мина да се здрависа с всички, след това покани всяко дете да си избере дървена фигурка на животно от изсипаните в центъра на кръга и набързо се осведоми дали всяко дете има плюшени играчки вкъщи. Атмосферата се поразчупи и тя им даде по една картонена чинийка, която щеше да е рамка за снимка. Заедно с децата трябваше да налепим конфети и мъниста които бяха оставени на масичките пред нас, само че Макс се пораздразни и ме бутна настрана, МАМА, МОЛЯ!

След това просто ги оставиха да тършуват из играчките и книгите, а г-жа Миндер вървеше сред родителите и отговаряше на въпроси.

За разлика от мен, развълнувана до сълзи в официалната си рокля, останалите родители приемаха момента с швейцарска сдържаност. Основните принципи на предучилищната, както и мебелировката, не се бяха променили от тяхното детство. Понякога им завиждам на местните за увереността, че всичко ще върви по план, тъй като обществения строй никога не им е рухвал над главите. А аз съм като ветеран с посттравматичен стрес, който постоянно ръчка системата за бъгове защото вероятността всеки да си е свършил работата както трябва просто не е за вярване.

След това г-жа Миндер плесна с ръце, помоли децата да приберат играчките и отново да седнат в кръг. Всяко от тях отново показа дървената фигурка, което си беше избрало в началото и я върна в коша. След това изпяха една песен повтаряйки имената на другите деца (Макс отбеляза, че той тази песен я знае) и ги изпратиха по живо по здраво със заръката на първия учебен ден да донесат любимата си плюшена играчка.

Речи нямаше.

Всичко около ежедневието на децата беше описано в информационен лист – получихме копие. Много интересен лист, който ме накара да се замисля.
Дадоха ни и една празна картонена кутия, но това вече е друга история…