Бежанци и кризи

Моята приятелка Кати, с която се запознах преди раждането на Макси, има зад гърба си солидна кариера в Международния Червен Кръст.

Работила е на странни места из света като Дарфур и Чечня. Събирала е семейства, разделени от войни, преговаряла е с терористи, внасяла е ред в ситуации на безпрецедентен хаос сред небивала мизерия. Тя знае, например, какво да предприеме ако се прибере след работа и намери в къщата си бунтовник със зареден Калашников.

Ако аз имах нейния опит сигурно щях нон-стоп да бръщолевя героични истории като стар морски вълк, но тя никога не го прави. Тя е професионалист, а не себеичен идеалист – добротворец. Една от причините поради които Кати не иска да се връща към field work, полевата работа, е че от както е родител има коренно различна реакция към болни и умиращи деца, които биха били част от ежедневието и: „Не можеш да се наемаш с тази работа ако предварително усещаш, че нещо ще ти пречи“.

Кати е уверена, възпитана, хладнокръвна, тренирана, образована, адски умна – точно такъв човек бих искала да имам до себе си ако се окажа в кризисна ситуация.

Опитът и я прави безценен кадър за всяка организация, която се занимава с бежанци. Работата и е абсолютно различна от моята. Представете си следния казус – човек без документи за самоличност моли за политическо убежище, тъй като идва от страна с военен конфликт. Как може да се докаже, че той наистина идва от въпросната държава, примерно Етиопия? Особено ако той отказва да разговаря с други хора, включително и с оригинални етиопци, които лесно биха преценили дали той им е сънародник.
Кати знае какво да прави и в такава ситуация и то не е както по филмите – да му хвърли един бой докато си каже всичко. Всъщност, тя дори не намери шегата ми за смешна.

По Коледа татко я хвана за слушател по цялата сага около сирийските бежанци в България и тя го изслуша внимателно без да го прекъсва и без да му казва, че вече знае за ставащото.
След това вдигна очи и каза: „Ако нямате обучени хора, дори всички пари на света да ви дадат пак няма да решите проблема.“

Ако станалото в Розово беше преди години сигурно пак щях да забележа неадекватното мълчание на институциите, но честно казано нямаше да знам какво друго да изисквам от тях. Сега знам – на света има хора като Кати. Надявам се да внесем някои от тях в България за да ни научат как да действаме, защото сирийската криза няма да е последната хуманитарна криза на света. И да не се блещим на хората с опит и знания и да разпъваме лакърдии как „… тез организации… само усвояват пари … на Тях им плаща Запада/американците/евреите“. Хора като Кати получават заплата за труда си и не виждам нищо нередно в това.

Българската неосъзната ксенофобия е резултат от изолацията ни и липсата на алтернативна гледна точка, а не от непроменима, скапана народопсихология. Ако цял живот си живял на едно и също място, с хора с които се знаете от поколения и са ти набивали в главата как твоята задача е да отстояваш Традициите и Българщината, а не да ги разбираш и развиваш, естествено че ще хукнеш с байрака напред. Какво друго? Швейцарците реагираха по подобен начин преди години когато гласуваха против строежа на минарета в страната.

Петя пита как се променя една култура.
С постоянство и последователност и време, както немците са се отървали от дивотиите на фашизма.
Друго не се сещам …