Америка – харесва ми/не ми харесва

Хиляда пъти започвам да си пиша впечатленията от Америка и всеки път се спирам, защото моята представа е формирана само по време на командировки в един и същ регион – Сан Франциско, Сан Хосе и наоколо. Но „Пътешествия с Чарли“ няма да ми се случат в близките десет години, така че я да си кажа аз какво ми харесва и какво не.

Ужасно мили хора – разговорливи таксиджии, сервитьори и съвършенно непознати хора искат да знаят howareyoutoday? Някои казват ама изкуствени били – на мен изкуствената дружелюбност ми допада повече от естествената грубост.

Студ и мраз. Настивам средно 8 часа след стъпване на американска територия, въпреки че климатиците не са така свирепи като в Китай. Напитките от автомата в офиса не могат да се пипнат без ръкавици, защото съдържанието им е дефакто лед. Кутия Фанта се втечнява за около половин ден на бюрото ми.

Шопинг! Магазините в Швейцария работят от девет до пет, в неделя всичко е затворено, т.е. моето ежедневие и търговското работно време са в различни часови пояси, което е проблем когато ми потрябва нещо материално от нехранително естество. При първото си влизане в американски мол аз – голям човек, с всичкия си – се загубих. Никога до тогава не бях влизала в търговски обект с размер на няколко международни летища. Преди губех време в зяпане, но сега съм дисциплинирана и два пъти годишно идвам със списък – марки от ляво, размери от дясно. След като списъка е изпълнен напускам обекта моментално, защото храмовете на материализма ме депресират щом осъзная порива им да ме принизят до портфейл със стомах.

Кафето. В общия случай в the land of the free не са му хванали майсторлъка.

Храната. Евро-снобски навик е да приказваме как храната в Америка е отврат, обаче аз имам други наблюдения. При все че евтини боклуци не липсват – захарни, пържени, гигантски – културното многообразие осигурява огромен избор от храна от цял свят. Качествената храна няма как да е евтина, но човек винаги има опция да си яде вкъщи.

Социалното разслоение. Преждевременно състарени хора, които бичат на няколко работни места за да свържат двата края. Безработните в Старбъкс, които тътрят вещите си в куфар, защото са останали и без подслон и използват безплатния интернет за да търсят работа. Побелял човек на възрастта на татко, който паркира коли. I’d say – no, no, no.

Никой не се оплаква обаче. Ама никой! Което води до парадоксалното схващане, че в Америка материалните богатства текат от чешмата, ето ти чаша, налей си. В действителност обаче тук, както и навсякъде, нищо не е лесно. Просто тези, на които нещо им куца, не спъват креативността на останалите с мрънкане, а насочват фрустрацията си в опити да променят ситуацията.

Разстоянията. Аз съм пешеходец и човек на градския транспорт и липсата на такъв ми създава куп логистични неудобства.

За всяко нещо си има app! Как ще плати мадам таксито? Кредитна карта? Индиецът мушва в iPhone-а си една джаджа, прокарва картата и ми подава телефона си за да подпиша на екрана. Може ли мадам да даде имейл адреса си? Довиждане, мадам, квитанцията е в пощата ви.

Някой иска ли да добави нещо от собствена гледна точка?